За събитията на 26 март вече е казано достатъчно. Алексей Навални се превърна за един ден в политик от национален мащаб. А останалите опозиционни лидери, които не подкрепиха протеста срещу корупцията, в този ден се превърнаха в политическо нищо.

Високият процент на младежите, участвали в протестите, е лош знак за Кремъл. „Нежните“ и „цветните“ революции, киевските майдани, „арабската пролет“ и другите подобни процеси често започваха именно със студентско недоволство. То обикновено даваше старт на събитията по веригата, чийто краен резултат бе крахът на корумпираните авторитарни режими. Да повтаряме това няма смисъл. Но има други обстоятелства, за които си струва да поговорим.

Много от "цветните" революции започнаха със студентско недоволство.

В някои градове властта забрани, а в други разреши атникорупционните „разходки“. В Москва, в Петербург и на някои други места разходките завършиха с масови арести. В други – бяха задържани няколко активисти, но веднага след това ги пускаха. В трети – въобще никого не задържаха. А това означава, че регионалните власти не са получили от Москва ясни указания – да ги пускаме, или да не ги пускаме; да ги бием, или да не ги бием. А, ако ги бием, то кого точно и колко силно.

Можем да предположим, че от Кремъл по места е била спусната безсмислената директива: действайте съгласно закона. Но законът в Русия, както е известно, може да се нарушава. Затова регионалните началници са били принудени да действат по собствено усмотрение. А те мразят това. Ако не „уцелят правата линия“, ще трябва да отговарят за допуснатите грешки, независимо, че те са политически.

Отсъствието на ясни указания не само не показва на бюрокрацията как да действа в обострена политическа ситуация, но тя го възприема и като разсеяност и слабост на висшия ешалон на властта. Ако това продължи, то регионалните власти ще си зададат въпроса: а за какво ни е слаб Кремъл? Това се е случвало вече в Русия. При това неотдавна. През 1990-1991 г. Политбюро беше разделено и следователно – парализирано. Останалият без ръковоството на ЦК партиен апарат в мнозинството си подкрепи Елцин, преименувайки общинските и градските комитети в областни и градски администрации. За стигането до това положение в днешна Русия е рано да говорим, но вероятността от такова развитие на събитията, значително се различава от нулата.

Естествено е да сравним протестите от 2011-2012 г. и днешните митинги. Преди пет години поредният президентски мандат на Путин точно започваше. Излизащата на антипутински протестни маршове опозиция бе наясно, че и да протестира, и да не протестира, Путин няма да напусне Кремъл. Липсата на перспектива на протестите стана един от факторите за техния край.

Изборите трябва да са референдум за всенародното доверие в Путин, казват в Кремъл.

Но днес Путин трябва да бъде преизбран, при това по възможност без крещящи измами и с голяма преднина пред съперниците. Изборите, казват в Кремъл, трябва да станат референдум за всенародното доверие и подкрепа на президента.

Да, но на 26 март стана ясно, че въпреки разпространеното мнение и уверенията на прокремълските политолози, в страната има завиден протестен потенциал, и при това не само в Москва и в Петербург, но и в провинцията. И не е изключено, участниците в „разходките“ да са само върхът на опозиционния айсберг, а каква е подводната му част никой да не знае.

Следователно в оставащото до изборите време Путин и неговото обкръжение трябва да неутрализират този потенциал, дори ако трябва да проведат вота с масово използване на фалшиви бюлетини, чрез купуване на гласове и други изпитани методи.

Но това е рисковано: грубата подмяна на изборните резултати често се превръща в спусък на „цветните революции“.

За триумфалната си изборна победа Путин трябва да реши два проблема – какво да прави с Дмитрий Медведев и как да се справи с Навални и неговите привърженици.

Да започнем с първия. Най-добрият изход би била оставката на Медведев по негово собствено желание. Той може да направи красив жест и да обяви, че докато личната му репутация не бъде възстановена, той не може да оглавява правителството. Но това няма да стане.

Реакциите на Медведев по-често са неадекватни и той не разбира в какава ситуация е.

Самият Медведев видимо не разбира в какво положение се оказа. В разгара на събитията от 26 март той спокойно съобщи на града и света: „Добре покарах ски“. Но работата, разбира се, съвсем не е свързана с намеренията на този карикатурен политически персонаж. Защото веднага ще стане въпрос за приемника на Медведев, който в случай на оттегляне на Путин, ще заеме мястото му и ще бъде най-перспективният кандидат за президентските избори. Всяка грешка при избора на новия премиер може да струва скъпо.

И накрая, както е известно, Путин не уволнява висшите си чиновници под натиска на общественото мнение. От негова гледна точка това е недопустима проява на слабост. И той между другото е прав в това. В днешната ситуация бюрократичният апарат и силовите структури точно така ще възприемат уволнението на премиера. А на тях слаб Путин не им трябва.

Със запазването на Медведев като министър-председател Путин се изявява като покровител на корупцията и загърбва призивите на онази част от обществото, която иска да получи ясен отговор на въпроса престъпник ли е Медведев или не.

Със запазването на Медведев Путин се изявява като покровител на корупцията.

И въобще откъде у висшето ръководство на страната се появиха дворци в Русия и вили в Италия, яхти и пр. складове, пълни с крадени ценности? Колкото по-дълго властта запази половинчатата си позиция, че няма да отговаря на провокациите на един осъден (Навални – б.р.), толкова повече озлобление тя ще предизвиква.

С други думи и запазването на Медведев в премиерското кресло, и неговата оставка еднакво влошават положението на Путин.

Аналогична е ситуацията и с отношението на властта към Навални и неговите привърженици. Кремъл, разбира се, може да го вкара в затвора, жестоко да се разправи с всички опозиционни изяви, да прогони в емиграция недоволните и да застреля в чужбина опасните за него. Това е и най-вероятният вариант за развитие на събитията.

Но Навални много точно избра „посоката на главния удар“ – корупцията и безсрамното обогатяване по върховете. Тази тема безпокои всички – леви, десни, националисти, либерали, хора без определени убеждения. Тяхното неприемане на корупцията не се определя от политически ценности, а от пренебрагнатото чувство за справедливост. И това може да стане много по-силен мотив, отколкото стремежът да бъде установена демокрация.

Навални показва окованите си ръце по време на процеса срещу него.

Затова и колкото по-яко се затягат гайките, толкова по-бързо намалява политическата подкрепа за Путин и неговата групировка.

Теоретично е възможен и друг вариант: Кремъл да се опита да успокои страстите, като обяви кръстоносен поход срещу корумпираните, проведе няколко показни процеса и допусне Навални да се яви на изборите. И по-скоро Путин ще спечели тези избори. Но Навални, заемайки второто място, ще се превърне във втория по влияние политик в страната и вероятен победител в следващите избори.

Путин няма полезен ход. Това разбират не само независимите политици, политолози и журналисти, но и онази прослойка от руския естаблишмънт, която е запазила способността си повече или по-малко трезво да оценява случващите се събития. А за тези хора изходът може да е смяна на лидера и неговите най-противни приближени.

-----

* Юрий Фьодоров е руски политически експерт. Мнението му е публикувано в сайта на Радио „Свобода“, откъдето го препечатваме. Заглавието и подзаглавието са на Клуб Z.