На 7 май френските гласоподаватели избраха Еманюел Макрон за свой нов президент. Победата му, последвана скоро и от победа на парламентарните избори на новосъздадената му партия - "Републиката в движение", изглеждаше, че обещава обновление, дори революция във френската политика, общество и икономика. Поне такова бе посланието на книгата на Макрон, подходящо наречена "Революция", по време на кампанията му, в която той кореше французите, че "искат промяна, без наистина да я искат".

Сто дни по-късно розата на революцията вече не цъфти. В действителност проучванията показват, че цветовете й вече окапват. През юли според Френския институт за обществено мнение (IFOP) рейтингът на одобрение на Макрон се е сринал с 10 процентни пункта - от 64 на сто на 54 на сто. По-скорошно изследване на YouGov отчита още по-голям спад - от 43 на 36%. Докато всеки президентски меден месец свършва рано или късно, този на Макрон свърши рано и по-шумно от другите. Както отбелязва Жером Фурке - директорът на IFOP, "падането на Макрон в проучванията - най-драматичното от повече от 20 години насам - е необичайно". Той изтъкна, че има растящо "чувство на подозрение" относно истинската природа на обещаната от Макрон революция. И е точно така.

Източникът на прехвалената "демократична революция" на Макрон бе гражданското общество. Той заяви, че французите са уморени от традиционните партии на левицата и десницата. Подобно на копията си от твърдолинейните левица и десница - Жан-Люк Меланшон и Марин льо Пен, Макрон предложи един вид "дегажизъм", т.е. изхвърляне на безделниците. В книгата си той нападна "същите лица и същите хора", които продължили да прилагат "рецепти от предишния век", за да посрещнат големите предизвикателства пред тази страна. Като гласуваха за неговата новосъздадена партия, избирателите изпъдиха професионалните политици, като местата им бяха заети от аматьори, които представляваха най-доброто и най-блестящото от гражданското общество.

Но след като заеха местата си, макронистите събудиха все по-задълбочаващи се съмнения в добродетелите на аматьорството, поискани от тяхно и на Макрон име. По време на кратката лятна парламентарна сесия, която продължи от 27 юни до 9 август, депутатите от "Републиката в движение" влязоха в новините повече със своите гафове, отколкото с успехи. Те ръкопляскаха едва-едва по време на встъпителната реч на Макрон във Версай, но аплодираха твърде възторжено, когато премиерът Едуар Филип говори на другия ден. (Филип бе прекъснат от ръкопляскания 55 пъти, като единият бе, когато говори за големия процент скъсани на изпитите студенти.) Някои депутати пристигнаха тнърде късно, за да гласуват, други дойдоха навреме, за да гласуват (по погрешка) срещу предложенията на собствената им партия. Когато председателят на парламента Франсоа дьо Рюжи не бе зает да критикува депутатите от собствената си партия, той нападаше депутат комунист, когото нарече "таралеж в гащите". (Рюжи стана жертва на микрофон, който смяташе за изключен.) Като гледаше тази жалка каскада от от тъпотии, правителственият говорител Кристоф Кастанер изстена, че депутатите сега поне "имат лято, през което да залегнат над книгите".

Разбира се, Кастанер изтъкна и законодателните успехи на партията си. Тя стартира спорното преразглеждане на Кодекса на труда - проект, който през септември рискува да се разбие в подводните камъни на работническите бунтове и уличните протести. Имаше и дългоочаквано преразглеждане на политическите нрави. Въпреки странно пуританския си език - "законът за морализирането на политическия живот" - неговата същност е по-скоро скромна. Най-интересното е, че законът забранява на сенаторите и депутатите от Националното събрание да наемат членове на семействата си за сътрудници - резултат от разкритията от зимата, че бившият премиер и кандидат-президент Франсоа Фийон в продължение на няколко години е плащал на съпругата си доста висока заплата, задето отваряла електронната му поща. (По-незабележим бе неуспехът на закона да попречи на хората на изборни длъжности да работят като корпоративни консултанти, докато служат, най-малкото по принципа на общото благо.)

Детинските грешки, допуснати от макронистите, забавиха законодателната програма на партията, но не я саботираха. Но извън процедурните проблеми, свързани с прехваленото "завръщане към гражданското общество" на Макрон, има още две по-големи и по-неприятни истини за новия политически пасианс във Франция. В скорошно проучване политологът Люк Рубан направи внимателен разрез на депутатския състав на "Републиката в движение". Подобно на всички новобранци те представляват значителна промяна в поколенията - със средна възраст 46 години макронистите са драматично по-млади от депутатите от традиционните партии. (Средната възраст на депутатите социалисти е близо 55 г. - с две години повече от тази при центристкото Демократично движение и крайнодесния Национален фронт.)

Колкото до процента новобранци, Рубан отбелязва, че те "съставляват сърцевината на това обновление". Малко повече от половината депутати от "Републиката в движение" никога досега не са били такива. Това е страхотен контраст в сравнение със социалистите, сред които само 7 процента са избрани за първи път, и консерваторите от "Републиканците", където тези хора са по-малко от 2 на сто. Също толкова поразяващи са разликите между двата пола. Жените са почти 47% от депутатите от "Репуликата в движение", докато при социалистите те са по-малко от 40 на сто, при "Републиканците" и Националния фронт са по 23 процента.

Най-драматичните разлики обаче са другаде. Подобно на сеизмограф, парламентарните избори показаха бавно сеизмично изместване срес социално-икономическите класи на нацията. От 80-те години на ХХ век насам хората от средната класа във Франция, много от които са работили в държавния сектор, доминират парламента. То огромното мнозинство депутати от "Републиката в движение" - над 70 на сто, са от заможната средна класа. С други думи, докато държавните служители все още преобладават в традиционните партии, те са голяма рядкост в редиците на "Републиката в движение", където е пълно с хора с магистърски звания и опит в стартъпите.

Всъщност доминираното от "Републиката в движение" Национално събрание представлява скрита форма на това, което Рубан нарича "демокрация без народ". Горчива ирония е, че традиционните партии бяха организации, които служеха като социално-икономически асансьори за мъжете и жените от работническата класа и бедната средна класа. Сред депутатите от "Републиката в движение" обаче асаньорът е почти празен. По-малко от 10 на сто са от работнически произход.

Не е изненада, че законодателната програма на "Републиката в движение" отразява професионалната социално-икономическа биография на нейните членове. Точно така, както преразглеждането на Кодекса на труда цели да даде на работодателите повече свобода да наемат и да уволняват работници, обещаните данъчни реформи целят да намалят финансовата тежест върху техния бизнес. Освен това големите суми, които Макрон иска да инвестира във френската икономика - 50 милиарда евро за пет години - със специално внимание на иновативните сфери, отразяват световната гледна точка.

"Аз съм само за малко - отбеляза депутатът от "Републиката в движение" Силвен Малар за новия си пост. - Преди бях предприемач и след това ще бъда предприемач."

Смесица от тези иронии е масово разпространеното погрешно схващане, че "народът" е подпомогнал за надигането на "Републиката в движение". Както разкрива анализът на Рубан, излиза, че обещаната революция на Макрон не е насочена към народа. На втория тур от президентските избори близо половината от гласувалите за Макрон - 43 на сто според проучването на Ipsos, са го направили, защото съперничката му Марин льо Пен ги е ужасявала. Освен това значителен брой имащи право на глас не си направиха труда да гласуват. Цели 25 процента от електората си останаха по домовете. Това е най-високият процент въздържание от 1969 г. насам. А още 10 процента отидоха до урните, за да пуснат празна бюлетина. Резултатът от парламентарните избори показаха същото колебание. Предречената "вълна" от 440 до 470 места за Националния фронт не само че така и не се случи, но в крайна сметка "Републиката в движение" спечели 308 места. Въздържалите се обаче достигнаха рекорда от 57%. Избирателите, които отидоха до урните, не са живели в постиндустриалната пустош, а бяха професионалисти от големите градове.

Преди малко повече от половин век френско-италианският социолог Вилфредо Парето предложи интересна гледна точка. Той твърдеше, че елитите винаги управляват, но те също се променят. Или по-точно, елитите винаги циркулират - когато един елит започне да намалява, друг започва да расте. Истинското напрежение не е между различните социални класи, а между групи от същите тези социални класи. В случая с френската господстваща класа функционерите, които се идентифицират с френската държавност, сега дават път на предприемачите, които са вдъхновени от либерализма във варианта му от Силициевата долина.

Но един чист италианец от началото на ХХ век - Джузепе Томази ди Лампедуза, най-добре улови феномена, какъвто представлява самозваната революция на Макрон. В знаменития си роман "Леопардът" Лампедуза разказва историята на един сицилиански аристократ - дон Фабрицио, който се сблъсква с по-ранен вид революция - обединението на Италия, или Рисорджименто, което заплашва да унищожи неговия свят. Но, както обяснява племенникът му Танкреди, това няма да се случи, ако те пуснат нагоре тези, които предвождат революцията. В крайна сметка думите му към дон Фабрицио отразяват гледната точка на "Републиката в движение":

"Ако искаме нещата да останат такива, каквито са, нещата ще трябва да се променят."

--------------

* Авторът е професор по история в почетния колеж към Университета в Хюстън. Статията му е публикувана в изданието "Политико".