Благодарение на разследванията на "Протестна мрежа" вече имаме емпирично подплатена представа за медийната ситуация в страната. Пари са се изливали и се изливат в медии с единствената цел да се постигне политическо влияние. Това го знаехме – сега вече знаем и конкретните числа. Според изнесените данни, общо 30 млн. лева са отивали към три от водещите медийни групи в страната. КТБ е била използвана като кредитор, имало е фирми-посредници, които са формалните кредитополучатели, но в крайна сметка парите са отивали за медии. Тази проста хватка е давала възможност на г-н Цветан Василев да казва, че не кредитира медии. Може би дори е успявал сам да се убеди, че не лъже (но това е спекулация). Кредитите са изискуеми и май към момента са необслужвани. Към всичко това трябва да добавим и ТВ7, която също е с десетки милиони заеми и задължения.

Тази информация ни дава възможност да разделим голяма част от медиите в страната на поне три групи:

Бухалки

Тези медии само изглеждат като медии, но всъщност функцията им е да съсипват политическия опонент и да славославят този, който е на власт. В тази група попадат вестници, сайтове и пр. на г-н Пеевски, които той не притежава. Също така и тези, които семейството му продаде, но пак останаха негови. Както и други подобни приятелски медии, в които той обича да се изявява. Или пък те обичат да го изявяват, без той дори да е поискал. Наивният наблюдател би тръгнал да разпознава тези медии по формалната собственост и свързаност с г-н Пеевски. Но това би било грешка, защото може би дори г-н Пеевски не знае в детайли в какви точно формални връзки се намира с тези медии. Да, някои той може би направо притежава, други е купил, трети – продал, а на чевърти дал заем с обещание да го върнат, когато могат. Всички тези отношения могат да се разнищят с целенасочена работа на прокуратура и следствие, но за щастие на г-н Пеевски, точно тези органи са заети с друго. Постоянно са заети с това друго.

Така че повече за бухалките трудно може да се каже. Има един белег, който ги издава, обаче – това е тяхната „политика“. Следвайки вдъхновителя си Бай Ганьо, те никога не са в опозиция. Понякога обръщат катмата направо в деня след изборите. Понякога – два месеца по-рано. Сега вече катмата носи лика на Бойко Борисов, защото бухалките правилно са преценили шансовете му да дойде пак на власт. А тъй като вече няма да налагат (в смисъл да тупат) ГЕРБ, те са активизирани срещу президента, служебното правителство, "Протестна мрежа": това всичкото е интерлюдия до новия договор, който отново се надяват да сключат с новата власт.

Обръчите

Около бухалките действат широк обръч от медии, които държат „исото“, моделират фона, на който действа ударният първи отряд. Те трябва да изглеждат по-независими, могат да си позволят и известна степен на критичност към властта, но без да прекаляват. В тези обръчи пари са наливани чрез фирми-посредници, давани са им „заеми“, вероятно с ясното съзнание, че никога няма да бъдат върнати. Обръчите са полифункционални. Те отглеждат определени анализатори, говорители и пр., които защитават необходимите каузи. Като единна машина препечатват всяка тяхна глупост, с особен акцент върху „социологически“ проучвания и креативните им интерпретации. Основното, което отличава обръчите, е липсата на претенция: те тиражират, препечатват, мултиплицират, заливат. Обръчът създава плътност на посланието, кара читателят да се загуби и създава усещане за „реалност“, пък била тя и виртуална. В крайна сметка нормалните хора не допускат, че толкова много източници могат системно да грешат. Другият отличителен белег на „обръча“ е желанието му да етикира „реалността“. Всичко трябва да спада в ясни категории – „шок“, „бомба“, „скандал“, „за първи път“ и пр. Това се прави, за да се убеди читателят, че „събитията“ се случват точно на страниците на определени издания, че от тях той ще се информира пръв. Блажени са вярващите.

Лентата

Панделката на цялата конструкция е запазена за издания на „високата“ журналистика и обхваща водещи заглавия за страната, като "Преса", "Труд", "24 часа" и т.н. Оказва се, че и тези издания в крайна сметка са сериозно задлъжняли към КТБ. По техните страници в дните на интензивен протест не можеше да се види критичен материал за г-дата Пеевски-Василев (дори имената им), а и до ден днешен те са изключително пестеливи в това отношение. За сметка на това по страниците им може да намерите интервюта на тези господа, както и задълбочени анализи и коментари в полза на администрацията „Орешарски“.

Някой би казал – не е ли това една нормална медийна ситуация? Има бизнес интереси – има медии, които ги обслужват. Групата „Капитал“ няма да пише срещу собственика си, „Сега“ няма да пише срещу своя. Защо "Преса" и "Труд" да пишат срещу Пеевски и Василев тогава? Преди да се скочи на циничното заключение, че който плаща поръчва музиката, трябва да се обсъдят следните особености на съчетанието за лента, обръч и бухалка:

  1. Вярно е, че всяка медия се нуждае от финансиране, но не може кредитът или парите да определят цялостно редакционната политика на изданието. Кредите от КТБ явно са свързани не само с мълчание за определени лица (Пеевски-Василев), но и с отстояването на цялостна политическа визия: кабинета „Орешарски“, коалицията БСП–ДПС, ролята на "Атака" и пр. Подобен „всеобхватен слугинаж“ влоши изключително много медийната ситуация в страната и накърни реномето и на уважавани медии.
  2.  
  3. Нормално е медийна група да има идеология: "Капитал" е про-пазарен, "Сега" е ляво-критичен. Зависимите от кредитите на КТБ медии нямат идеология в този смисъл, освен ако не броим доброто отношение към бившите служби на комунистическия режим за такава. Но след 25 години преход това другарство е по-скоро носталгично и биографично, отколкото политически-програмно.
  4.  
  5. Защо кредитополучателите от КТБ нямат идеология? Защото те трябва да обслужват всяко правителство на власт, за да си гарантират финансирането от „банката на властта“. Това изглежда логичен отговор, дори и да е в известна степен спекулативен;
  6. За разлика от други медии в страната (колкото и малко да са те) моделът „лента, обръч и бухалка“ е свръх амбициозен. Той не се стреми да е един глас от многото; той монополизира, измества другите, потапя страната в информационно наводнение. България е редовно упреквана за липса на медиен плурализъм. Кредите от КТБ показват защо: уж различни издания имат един източник на финансиране и – изненада! – една и съща политика.
  7.  
  8. Огромни медийни империи всъщност се оказват на глинени крака. Четвъртата телевизия в страната, маса вестници и пр. не са бизнес начинания, а се издържат от кредити, които не се връщат. С други думи – плаща им се, за да извършват медийни услуги. Вярно е, че медийният пазар в България е малък и той не може да поддържа такова „разнообразие“ на издания. Ако се намали количеството (обръча), обаче, ефектът на създаване на „реалност“ ще отслабне. Затова е избран този план, в който се харчат огромни средства за медии, като надеждата след това е загубите да се избият чрез лукративни договори с властта, участие на фирми в „Южен поток“ и пр. Г-н Пеевски все още се надява, че ще запази участието си в схемата и затова е още медиен магнат. Г-н Цветан Василев беше изгонен от нея и вече не е.

В заключение, моделът „обръч, лента и бухалка“ не е нормалното състояние на нещата.Това е израждане както на медийната среда, така и на демокрацията.Не случайно този модел роди образувания като Барековата партия – ако се остави да съществува, ще роди и други. Сега е момента на този модел да му се сложи край, за което отговорност имаме всички, а особено политиците. Както, разбира се, и многобройните читави журналисти, работещи в "лентите" и "бухалките", на които също им е писнало да свирят по поръчана музика. 

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Той е програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и преподавател по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Кл. Охридски”. Текстът е написан специално за Клуб Z.