„Изядох един букет глухарчета. Целите. Марти ми беше казал, че така няма да мириша на вино и татко няма да разбере, че бяхме пили. Разбере ли,  пак ще ме накара да копая градината. За трети път тая пролет. Аз обаче не издържах и си признах. Това беше първата ми мъжка постъпка в живота. Бях на седем...”

Ако Васко беше роден в Норвегия, нямаше да има опасност да държи права лопата, преди да се е научил да чете.

Една безотговорност от страна на родители му, като това да не видят, че детето им има кариес например, и Васко пак щеше да е принуден да постъпва „по мъжки” на 7, но не като яде глухарчета, за да скрие мнимото си пиянство, а като расте далеч от родителите си. Заради прекомерната загриженост на службата за закрила на детото.

Не че защитавам методите за възпитание на съседите, но днес Васко е отговорен мъж, който  освен че никога не мирише на алкохол, знае как да си отгледа биодомати сам. Не знам дали баща му някога му е посягал или се е ограничавал само с наказанията на чист въздух в градината, но резултатите са впечатляващи.

Родителите ни имаха „късмета“ да живеят в доста объркани времена. Някои от тях ги прекараха в тъга по загубената сигурност, че след като завършиш техникума, ще имаш гарантирана работа веднага и ще можеш да отделяш от заплатата за москвич или лада. А други в борба да заличат спомена от това време и да се възползват от извоюваната свобода и демокрация. И мисля, че въпреки всички промени и неясноти те се справиха добре...

Разбира се, с всички условности, които генерализацията и обобщенията носят.  Децата на прехода имаме своите трески за дялкане, но се научихме да бъдем отговорни, да гледаме критично на нещата и да разчитаме на себе си. Научихме, че правата ни идват със задълженията. А нарушават ли се правата ти, когато знаеш, че ако не си напишеш домашното, те чакат доматите и можеш ли да пораснеш отговорна личност, ако знаеш, че всичко ти е позволено, защото съседите могат да видят, че майка ти ти се кара и някоя примерна служба веднага ще ти намери по-добри родители?

Децата не са собственост. Те са личности, чиито права и интереси трябва да се защитават, но не е ли в техен най-голям интерес да бъдат с родителите си?

Дамян ми беше колега в университета. Израснал в приемно семейство. „Мамо” и до днес нарича жената, която го е отгледала.

„Имам две майки, но първата не заслужава да я наричам така”, разказвал ми е самият той.

Описва детството си като „щастливо”. Поне по-щастливо от това, което би имал, ако беше останал с родната си майка:

„Не я беше грижа за мен и брат ми. Сега, ако мога да заделя пари, искам да ги дам за дома, където ме взеха.”

Домовете ни нямат нищо общо с Норвегия. Само преди няколко месеца, през януари, уволниха шефката на Агенцията за закрила на детото, защото не е реагирала с адекватни мерки срещу насилието в Дома за деца с увреждания в Габрово. И родителите тук нямат представа какво е да живеят в ужас като тези в Норвегия. Неслучайно българи се върнаха у нас от страх да не отнемат там децата им. Две крайности, които няма как да доведат до щастливо детство и безпроблемно навлизане в света на възрастните след това.

Не всички стават добри родители. И институциите трябва да се намесят, когато едно дете е застрашено. Но се чудя кой има по-щастливо детство -  Васко, който познава вкуса на глухарчетата, или Хелге, който може никога повече да не види майка си, ако съседката им види, че тя го кара да си напише домашното и така нарушава свободата му на избор?

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".