Не съм герой. Ставам, сядам в инвалидната количка и отивам на работа (ВИДЕО)

Аз искам да образовам.

Хората обичат героизъм, обичат някакви вдъхновяващи истории, а всичко е доста прозаично. Аз и такива като мен се борят просто да могат да вършат неща, които всички останали приемат за даденост. За да не съм в тежест, за да мога да бъда пълноценен.

Това е. Никакъв героизъм, просто оцеляване в ежедневието.

 

Героите скачат в горящи къщи, за да вадят деца. Аз просто ставам от леглото, сядам си в инвалидната количка и отивам на работа.

И обичам да образовам точно заради това - понеже всички подобни здравни проблеми имат страшно много индивидуални особености и скрити аспекти

Всички виждат, че си в инвалидна количка, но малко хора знаят каква свирепа болка изпитвам постоянно от нервите. И колко е трудно да се концентрираш понякога заради нея.

Сега претърпях операция по стабилизиране на гръбнака. Беше започнал да се разтрошава под досегашната инструментация (метал), която го фиксираше. Надявам се повече да не ми правят операции.

Гръбнакът ми свърши. От петия гръден прешлен до опашката всичко е титан и кобалтова стомана, с винтове в таза.

Какво се случи

През януари 2012 г. бях на ски в Калифорния. Направих елементарна грешка на скорост - подхлъзнах се на завой. И се изпързалях по хълбок. За зла участ се извъртях настрани и на 5 метра имаше дървета, в които се ударих директно с гърба си.

Сутринта бях тренирал гигантски слалом, защото бях в ски отбора на курорта Сноу Съмит, та дори имах протектор на гърба си. Това вероятно ми спаси живота, но не можа да предотврати натрошаването на прешлените и 7 счупени ребра. Ребрата зарастват, но гръбнакът се травмира и умира бързо. Моят е мъртъв. Прекъсната е връзката между горната и долната част

Гръбнакът ми е стабилизиран досега с 4 операции като сегашната за 6 години и половина. Иначе имам още десетина други операции, които са ми правили. Те са предимно уринарни, защото това е един голям проблем за хората с парализи. Допреди 50 години уринарните усложнения са били причина номер 1 за смъртността при гръбначните травми.

Имам и една операция, когато кучето ми изяде пръста преди 4 години. През какво ли не съм минал.

Но се надявам сега да се възстановя без усложнения - инфекции, разместване на метала, и разни такива, и да не се занимавам повече с гръбнака.

Дали има шансове някога да проходя? Има - някъде в рамките на шанса да срещнем извънземни в следващите стотина години.

При гръбначните травми, ако не се възстанови функцията след спадане на първоначалния отток (месец-два), шансовете да се възстанови нещо започват да спадат експоненциално. Има хора, които са извадили късмет. Има всякакви комбинации. Има хора, които могат да ходят, но не могат да си сгъват ръцете.

Аз поне имам напълно запазени функции в горната част на тялото.

Това е т.нар. екзоскелет, или външен скелет. Компютърна джаджа, която може да се управлява и да движи някого с парализа. Изобретена е за първи път паралелно от американските и израелските военни, за да позволи на войниците да носят няколко пъти по-тежък товар. Но още е скъпа и доста непрактична за масова употреба. Бъдещето идва, но не достатъчно бързо.

Затова винаги разочаровам хората, като им казвам, че чудеса няма. Човешкото тяло има огромни съпротивителни сили, но и сериозни ограничения.

И на мен са ми по-важни разни функционални придобивки - по-лека количка, кола, адаптирано жилище - за да мога да живея нормално. По-важни са, отколкото да мечтая да проходя.

Тези операции не са животоспасяващи, но са много важни за качеството на живота. Когато гръбнакът се чупи, започвам да се изкривявам и деформирам. И става само по-зле и по-зле - до степен, когато ще бъде твърде късно да се направи нещо.

Затова хирургът ми препоръча операция сега. Решихме да не отлагаме за другото лято примерно.

Аз днес съм абсолютно сам и независим. Отне ми доста време да го постигна и не искам да го загубя.

Също така след травмата жена ми – днес бивша - ми помогна неимоверно много да се адаптирам и върна към нормален живот.

Точно преди да пострадам - през 2011 г., преподавателското ми място в Университета на щата Калифорния стана постоянно. И аз станах доцент, което си беше късмет от гледна точка на това, че след травмата - с всички адаптации - ми отне цяла година да се върна на работа, и може би нямаше да мога да се справя. Никой не ти дава намаление на задълженията, защото си в инвалидна количка. Или си вършиш задълженията, или не. Е, има много адаптации, но те не са свързани с мързел и непрофесионализъм.

Как в САЩ адаптират жилища за инвалиди

Апартаментът ми е адаптиран с неща, които са ми нужни - рампа на входа, паркет (не килим), широки врати, специално оборудване в банята-тоалетната, дръжки, и т. н. Не е особено скъпо, но, както казвам винаги, точно това, което ми върши работа на мен.

Сега обаче трябва да се местя на ново място, което създава милион проблеми, точно защото адаптирани жилища почти няма дори в САЩ. А ако ги има, не са непременно пригодени за моите нужди.

Собствениците искат да си ремонтират жилището и да го дадат срещу по-висок наем. Нищо не мога да направя срещу това, всичко е законно.

Предишните собственици бяха страхотни. Когато се пребих през януари 2012 г, те ми адаптираха жилището в сътрудничество с терапевтите ми, докато бях в болница. Аз нямах идея какво и как трябва да е, защото всичко ми беше много ново и плашещо.

Те направиха всичко за своя сметка, както трябва. Но новите собственици се интересуват само от парите. Това е.

Приятели и непознати събраха пари за мен

Но пък мои приятели ме трогнаха, след като започнаха да събират пари за последната ми операция, без изобщо нещо да съм искал. Аз имам здравна застраховка, която покрива 90 на сто от разходите. Приятелите ми са страхотни, невероятно съм благодарен за това!

Не става въпрос за парите, а за отношението. Когато толкова хора застанат зад теб, няма как да не се мотивираш и да не дадеш най-доброто от себе си. Нямаш право да се отпускаш, да се самосъжаляваш или да кажеш "не мога". Страшна мотивация е това, наистина!

Най-якото е, че извън близките приятели много от тези хора са непознати или ги познавам само във фейсбук. И всичките си имат свои проблеми, нужди, включително финансови. Точно това ме трогва, защото не смятам, че някой с нещо ми е задължен или трябва да ме подкрепя.

И въпреки това, хората го правят. Доста от тях дори не ги знам, защото са предпочели да останат анонимни. Знам, че за една седмица пари са дали 167 души.

Най-важното е, че това беше акция, за която дори не знаех. Просто ме изненадаха приятелите - Нико Тодоров, заедно с Биляна Янкулова и Ваня Креймър. Нико ме тагна - така разбрах. Всъщност той я започна и след това се консултира с Биляна и Ваня.

Сега нямам търпение да дочакам отново да сме заедно с моето куче. Казва се Ари и е от японската порода шиба ину. Оставих я на приятел в Сан Диего. Сега ще я поеме един друг близък приятел, който ми е съсед.

Дали имам представа как живеят моите "братя по съдба" в България? Имам, да. И е ужасна.

Разбира се, за мен няма "ако", понеже ако си бях в България, може би нямаше да се разбия в дърво. Но отношението към инвалидите е ужасно в България (а и не само), а точно по такива неща се познава степента на развитието на едно общество.

Дори в САЩ, където има железни закони от 1990 г., нещата не са напълно изчистени. Та не си правя илюзии, процесът е дълъг.

Но за много неща такива като мен - хора с опит - могат да помогнат много.

Огромна част от адаптациите могат да бъдат правени при дизайна на нови сгради, помещения, и т.н., което спестява много средства, без да затруднява никого. Когато тръгнеш да преработваш вече направено нещо, всичко се оскъпява в пъти.

Имам много съвети

Това са принципите на т.нар. универсален дизайн. Примерно ако махнеш чекмеджетата под мивката в банята и вратата е достатъчно широка, инвалидна количка може да влезе и човек може да си измие лицето.

Ключовете на лампите - направете ги по-ниско, не по-високо. На никого не пречи, ако са по-ниско, докато обратното е проблем за седящите.

Рампи на тротоарите, избягване на излишни стълби, проклетите счупени плочки и милион други неща...

Всичко това е въпрос на мислене, което идентифицира степента на развитие на едно общество най-много.

Не съм идвал в България в сегашното ми положение. Но много ми се иска и ще го направя. Иначе съм наясно с проблемите, които ще срещна. Т.е., мисля си, че съм наясно. Сигурен съм, че ще бъда изненадан и ще трябва да импровизирам. Но съм готов да поема този риск.

---------

ТУК можете да внесете пари за операцията на Христофор Караджов.

* Авторът е бил журналист в българските вестници "24 часа", "Стандарт" и "Сега". Живее в САЩ от 1997 г. Пристига първо да прави докторат в Университета на Флорида. От 2001 г. преподава в Сиракюз, щата Ню Йорк. А от 2005 г. е в Университета на щата Калифорния в Лонг Бийч. Помага и на кмета на Лонг Бийч да решава проблеми на хора в неравностойно положение.