Сигурна съм, че Денка имаше какво да каже за ваксините и щеше да го казва високо и непрекъснато. Но тя вече не може да говори, затова ще ви разкажа за нея. Денка беше най-тежкият случай на детски паралич в България. Беше една от жертвите на онази страшна жътва, която е покосила много деца през петдесетте години на миналия век. Разказвала ми е каква е била причината.

По онова време през петдесетте години полиомиелитната ваксина се разпространявала по целия свят безплатно от Ротари клуб. Но по същото време се очаквало всеки момент Съветският съюз да разработи своя ваксина. Затова България, а и другите страни от социалистическия лагер, не приели империалистическото дарение. Съветските учени наистина разработили ваксина и тя била доставена, но хиляди деца вече били останали сакати за цял живот.

България обаче направила все пак нещо за Денка - беше я изпратила на лечение в Чехия. Там в някакъв планински курорт Денка беше живяла няколко години. Имало деца от почти всички социалистически страни. Бяха я учили основно на едно нещо - да диша. В Денка не работеха 170 мускула. Така обичаше да казва:

“Разликата между теб и мен е 170 мускула”.

Денка беше прикована към инвалидна количка. Гърдите й бяха обхванати от дървена конструкция, за да може да седи в количката. В това състояние тя бе завършила гимназия, след това и чешка филология. Беше учителка. Учениците идваха на занимания в дома й. Беше ходила с родителите си в чужбина, за да разглежда картинни галерии. Ходеше с тях на изложби за цветя.

Дворът им беше най-прекрасната цветна градина, която съм виждала. Всяко лято Денка беше на море. Не можеше да лежи на плажа, не можеше да влезе във водата, но това беше най-прекрасният за нея начин да почива - радваше се на слънцето, на вълните, на децата край себе си. Кореспондираше си с хора от няколко държави. Пишеше и получаваше много писма. Не подминаваше никой празник.

Отрано купуваше картички, преценяваше коя е най-подходяща за кого, надписваше ги и ги пращаше на безбройните си приятели. Купуваше книжки на децата на приятелите си, радваше се на успехите им. Ние, нейните приятели, ходехме при нея за кураж. Ходехме тъжни и намусени с дребните си измислени проблеми. И Денка ни успокояваше, насърчаваше, обсъждаше с нас дреболиите, които ни бяха намръщили. Денка беше винаги усмихната, ухаеща, знаеща.

Веднъж ми каза: “Знаеш ли, аз съм един много щастлив човек. Толкова съм безпомощна, толкова малко неща мога да правя, толкова нищо не зависи от мен, че при мен идват само добри хора. Помисли си, какво може да прави един лош човек при мен? Нищо! Нищо не може да ми вземе, за нищо не може да ме използва, няма да му даде сърце да ме обиди дори, за да засити някоя зла своя потребност. Аз съм наистина щастлив човек!”

Денка беше определила безпогрешно границите на своята загуба. Загубата й беше голяма - не можеше да върви, да тича, да плува, да пътува без придружител и специална грижа, не можеше да домакинства, да има семейство… Но тя беше толкова наясно със себе си, с важните неща, че не си позволяваше да се отказва от всичко останало красиво и смислено в живота, което й беше достъпно - приятелствата, контактите, познанието, виждането, чуването, докосването.

Казваше: “Животът е прекрасен! Към мен не е бил най-справедлив, но пък не мога да го мразя само заради това, че не се е отнесъл добре с мен." 

Денка си отиде заради една пневмония и една лекарска немарливост.

Когато Денка казваше, че е жертва на война на идеи, това ми изглеждаше толкова абсурдно, така нелепо и жестоко, че не допусках да се повтори. Все пак човечеството има толкова разум да не повтаря грешка, от която зависи живот и съдба на поколение деца. Оказа се, че мнението за разума на човечеството е силно надценено. Ето ни отново в спор за ваксините - полезни ли са те или са фармацевтична конспирация?

И това е сблъсък на идеи. Може да ви звучи преувеличено, но в някои страни вече сериозно изследват до каква степен антиваксърските нагласи са породени от хибридни атака или поне как могат да доставят нови попълнения на бъдещи хибридни атаки. Само няколко десетилетия без куцукащи от детски паралич деца и вече сме готови да бъдем жертви на нови внушения.

Спомням си, че Денка, чийто живот премина в четене, изпитваше неприязън не към необразованите хора. А към полуобразованите. Смяташе, че те са най-опасни - хем не знаят, хем си въобразяват, че знаят. И сега никак не ми е чудно, когато изследванията показват, че противниците на ваксините не са толкова бедните и необразованите (те не се ваксинират поради бедност и традиционна безотговорност), а полуобразованите хора, податливи на конспиративни теории.

Нещата до такава степен са зазлели, че в публицистично предаване на обществената телевизия БНТ в разговор за имунизациите бяха поканени както лекар, твърд защитник на ваксинирането, така и хомеопат, противник на ваксините. Точно по изискванията за политическите дебати за представители на двете противоположни точки. Като че ли става дума за изборните правила. Като че ли по въпросите за живота, болестта и смъртта може да има две еднакво легитимни и напълно противоположни гледни точки. Като че ли става дума, че животът е по-малко значим от важността дали да се приеме дарението на Ротари клуб или да се изчака разработването на правилна съветска ваксина.

Случаите на морбили у нас приближават трийсет. В същото време родители антиваксъри, пораснали до възрастта на родители именно благодарение на имунизациите, сравняват поставянето на предпазната инжекция на детето с изнасилване. Изнасилване, след което детето заболявало от аутизъм. В цялата тази безсмислица най-странното е, че след като купища лекари от много страни и в продължение на десетилетия не могат да открият причината за аутизма, се намериха полуобразовани родители, които смятат, че са я намерили.

Те се изживяват като  по-компетентни от хептен невежите, които твърдят, че със самолети световната конспирация ръси човечеството с депресия, грип и аутизъм, но всъщност разликата е единствено в степента на невежеството. Едното е огромно, другото звучи почти като знание, но и двете са еднакво опасни.

По въпроса за ваксините не може да има две гледни точки. Гледната точка е една – те са гаранция за здраве, а често и за живот. И зад тази гледна точка стои знание, а не полузнание. Сигурна съм, че Денка Василева щеше да каже всичко това много по-убедително.

"Редута"