Article_top

Тъжно и болезнено е да нямаш. Още по-тъжно и болезнено е да имаш, но да изгубиш това, което имаш, не по твоя вина. Но най-тъжното и най-болезненото е да имаш много, но да го изгубиш заради безхаберие.

Кадър от Алепо. Снимка АП/БТА

Вземете Сирия – страна с огромно културно-историческо наследство, която вече 8 години търпи последиците на кръвопролитен конфликт с вътрешнополитически и международни нюанси. Или Хаити – бедната островна страна в Карибско море, която се върна към нормален живот след земетресението през януари 2010 г. Сигурно сте виждали снимки от Алепо, документиращи разрухата от войната. Сигурно сте виждали и кадри от Порт-о-Пренс, документиращи щетите от земетресението. Колкото и да е тъжна гледката в двата случая, тя все пак е разбираема, тъй като в историята има тонове доказателства до какво води всяка война и до какво може да доведе едно опустошително природно бедствие.

За радост ние живеем в страна, която хем е облагодетелствана в географско и природно отношение (и затова като цяло не трябва да се справяме с опустошителни стихии), хем не е в епицентъра на военни конфликти. За съжаление това не ни пречи да си правим „мръсно“ сами, като съсипваме културно-историческото си наследство поради лична и колективна безотговорност.

Оставени на произвола на съдбата

Преди няколко дни в Карлово се проведе благотворителен бал с цел събиране на средства за възстановяване на триетажната вила на братята Евлоги и Христо Георгиеви в града. Веска Ненчева от Асоциацията за възстановяване на исторически паметници в община Карлово разказва пред БНР, че вилата е била прикачена към тъкачната фабрика, която братята даряват на града, но след 1989 г. е оставена да се руши под напора на природните сили, макар че е общинска собственост. В рамките на благотворителната инициатива е открита и дарителска сметка, по която всеки може да даде средства до края на септември.

По думите на Ненчева вилата е в толкова окаяно състояние, че няма никакво време за губене. В този случай не става дума за осъществяването на цялостна реставрация, каквато е редно да бъде направена, а за укрепване на пода и покрива на сградата, така че тя да не изчезне тотално.

Съдбата на вилата на двама от най-големите дарители в българската история ме накара да се замисля за всички архитектурни обекти с културна и историческа стойност в страната, които по една или друга причина също са оставени на самотек.

Вилата на Пенчо Семов.
                               Стопкадър Нова тв

Пример за такъв архитектурен обект е величествената вила на Пенчо Семов – един от най-крупните български индустриалци и дарители през първата половина на ХХ век, известен като българския Рокфелер. Перлата на Габрово, както наричали вилата, представлявала четириетажна постройка с парк с изкуствено езеро с обща площ от 240 декара. Семов я завещава като старчески дом за своите работници, но старопиталището така и не заработва. През 1947 г. вилата е национализирана и в продължение на 40 години се използва като инфекциозна болница. Макар че е обявена за културна ценност, днес тя прилича на призрачна постройка, тъй като болницата в Габрово, която е неин собственик, няма пари да я поддържа и използва, а засега няма желаещи да купят имота.

Далеч по-известен и по-чувствителен пример е паметникът на Бузлуджа – мащабна сграда, в която са инвестирани много пари и труд и чийто строеж дори отнема човешки животи, но която от години е в окаяно състояние, защото като общество не сме постигнали консенсус какво да правим с нея, камо ли как.

"Летящата чиния" на Бузлуджа днес. Снимка Уикипедия
Вместо да впрегнем културния, образователния и икономическия потенциал на сградата за постигане на по-висока информираност за миналото и стимулиране на туризма, ние или не говорим по темата, или буксуваме в идеологически разправии. В същото време през март 2018 г. Europa Nostra, водеща организация за опазване на културното наследство в Европа, постави паметника на Бузлуджа сред 7-те най-застрашени обекта на културното наследство на континента.

Въпрос на приоритети

Вилите на братята Георгиеви и на Пенчо Семов и паметникът на Бузлуджа са представителна извадка за тежкото състояние, в което се намира немалка част от културно-историческото наследство на България. Тези обекти заслужават вниманието ни не само защото, ако не вземем мерки, съществува реална възможност да ги изгубим безвъзвратно, но и защото те илюстрират последиците от липсата на адекватна културна политика, подплатена с адекватни ресурси.

През последните години у нас се нароиха всякакви националистически политици и партии. Някои от тях дори се озоваха в управлението. На пръв поглед родолюбци, те не се свенят да използват историята и културата на страната ни за своите политически цели. С думите и действията си те често показват, че имат по-малко възпитание и принципност, отколкото желание за власт. Редовно изнасят високопарни речи и полагат цветя на паметниците на ключови исторически фигури, но не допринасят особено за опазването на културното наследство на страната чрез конкретни политики с мисъл за бъдещето. Така вили, къщи и паметници от национално значение „увяхват“, а понятия като „родолюбие“ и „патриотизъм“ се изпразниха от съдържание или придобиха подчертано негативен заряд.

За този развой на събитията вина носим всички. Най-малкото управляващите не падат от Марс, а са едни от нас и са избрани от нас. Едните са огледало на другите. След като може да се стигне дотам, че Столичната община и Министерството на културата не знаят колко точно са паметниците на културата в столицата, значи и ние, избирателите, не сме особено загрижени за нашето общо наследство.

Резултатът от дългогодишната ни колективна безотговорност: занемарени къщи, вили и паметници, които опитваме да съживяваме чрез кампании за набиране на средства. Точно както опитваме да спасяваме човешки животи в отсъствието на адекватни механизми за устойчиво решаване на социални и здравни проблеми.

Културно-историческо самоубийство

Чували ли сте за Теорията на счупените прозорци на криминалистите Джордж Келинг и Джеймс Уилсън? Според нея, когато човек се разхожда и види счупен прозорец, той заключава, че на съответното място няма ред и че следователно може да прави каквото му скимне, без да се страхува от наказание.

Макар и изключително влиятелна, теорията търпи и критики. Някои нейни противници посочват например, че безкомпромисният подход към по-леки престъпления е скъп за прилагане и служи като оправдание за упражняване на насилие върху представителите на малцинствени групи.

Дори и да приемем критиките, теорията на Келинг и Уилсън отново може да ни е полезна, защото съдържа важно послание: липсата на ред създава порочен кръг на растящо чувство за безнаказаност и растяща престъпност. Достатъчно е да се замислим какви изводи си правим, когато се натъкваме на фасове, опаковки и пластмасови бутилки по улиците, обърнати контейнери и изкъртени пейки, и бързо ще осъзнаем, че Теорията на счупените прозорци може да не е съвършена, но описва познато ни до болка явление.

Като гледам отношението ни към културното наследство на България, се замислям дали не се нуждаем от нова теория: Теория на призрачните сгради. Тя ще гласи, че там, където не съхраняват миналото си, нямат особено право да се надяват на светло бъдеще.

Автори на тази теория ще сме всички ние, гражданите на България.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

 

Тъжно и болезнено е да нямаш. Още по-тъжно и болезнено е да имаш, но да изгубиш това, което имаш, не по твоя вина. Но най-тъжното и най-болезненото е да имаш много, но да го изгубиш заради безхаберие.

Кадър от Алепо. Снимка АП/БТА

Вземете Сирия – страна с огромно културно-историческо наследство, която вече 8 години търпи последиците на кръвопролитен конфликт с вътрешнополитически и международни нюанси. Или Хаити – бедната островна страна в Карибско море, която се върна към нормален живот след земетресението през януари 2010 г. Сигурно сте виждали снимки от Алепо, документиращи разрухата от войната. Сигурно сте виждали и кадри от Порт-о-Пренс, документиращи щетите от земетресението. Колкото и да е тъжна гледката в двата случая, тя все пак е разбираема, тъй като в историята има тонове доказателства до какво води всяка война и до какво може да доведе едно опустошително природно бедствие.

За радост ние живеем в страна, която хем е облагодетелствана в географско и природно отношение (и затова като цяло не трябва да се справяме с опустошителни стихии), хем не е в епицентъра на военни конфликти. За съжаление това не ни пречи да си правим „мръсно“ сами, като съсипваме културно-историческото си наследство поради лична и колективна безотговорност.

Оставени на произвола на съдбата

Преди няколко дни в Карлово се проведе благотворителен бал с цел събиране на средства за възстановяване на триетажната вила на братята Евлоги и Христо Георгиеви в града. Веска Ненчева от Асоциацията за възстановяване на исторически паметници в община Карлово разказва пред БНР, че вилата е била прикачена към тъкачната фабрика, която братята даряват на града, но след 1989 г. е оставена да се руши под напора на природните сили, макар че е общинска собственост. В рамките на благотворителната инициатива е открита и дарителска сметка, по която всеки може да даде средства до края на септември.

По думите на Ненчева вилата е в толкова окаяно състояние, че няма никакво време за губене. В този случай не става дума за осъществяването на цялостна реставрация, каквато е редно да бъде направена, а за укрепване на пода и покрива на сградата, така че тя да не изчезне тотално.

Съдбата на вилата на двама от най-големите дарители в българската история ме накара да се замисля за всички архитектурни обекти с културна и историческа стойност в страната, които по една или друга причина също са оставени на самотек.

Вилата на Пенчо Семов.
                               Стопкадър Нова тв

Пример за такъв архитектурен обект е величествената вила на Пенчо Семов – един от най-крупните български индустриалци и дарители през първата половина на ХХ век, известен като българския Рокфелер. Перлата на Габрово, както наричали вилата, представлявала четириетажна постройка с парк с изкуствено езеро с обща площ от 240 декара. Семов я завещава като старчески дом за своите работници, но старопиталището така и не заработва. През 1947 г. вилата е национализирана и в продължение на 40 години се използва като инфекциозна болница. Макар че е обявена за културна ценност, днес тя прилича на призрачна постройка, тъй като болницата в Габрово, която е неин собственик, няма пари да я поддържа и използва, а засега няма желаещи да купят имота.

Далеч по-известен и по-чувствителен пример е паметникът на Бузлуджа – мащабна сграда, в която са инвестирани много пари и труд и чийто строеж дори отнема човешки животи, но която от години е в окаяно състояние, защото като общество не сме постигнали консенсус какво да правим с нея, камо ли как.

"Летящата чиния" на Бузлуджа днес. Снимка Уикипедия
Вместо да впрегнем културния, образователния и икономическия потенциал на сградата за постигане на по-висока информираност за миналото и стимулиране на туризма, ние или не говорим по темата, или буксуваме в идеологически разправии. В същото време през март 2018 г. Europa Nostra, водеща организация за опазване на културното наследство в Европа, постави паметника на Бузлуджа сред 7-те най-застрашени обекта на културното наследство на континента.

Въпрос на приоритети

Вилите на братята Георгиеви и на Пенчо Семов и паметникът на Бузлуджа са представителна извадка за тежкото състояние, в което се намира немалка част от културно-историческото наследство на България. Тези обекти заслужават вниманието ни не само защото, ако не вземем мерки, съществува реална възможност да ги изгубим безвъзвратно, но и защото те илюстрират последиците от липсата на адекватна културна политика, подплатена с адекватни ресурси.

През последните години у нас се нароиха всякакви националистически политици и партии. Някои от тях дори се озоваха в управлението. На пръв поглед родолюбци, те не се свенят да използват историята и културата на страната ни за своите политически цели. С думите и действията си те често показват, че имат по-малко възпитание и принципност, отколкото желание за власт. Редовно изнасят високопарни речи и полагат цветя на паметниците на ключови исторически фигури, но не допринасят особено за опазването на културното наследство на страната чрез конкретни политики с мисъл за бъдещето. Така вили, къщи и паметници от национално значение „увяхват“, а понятия като „родолюбие“ и „патриотизъм“ се изпразниха от съдържание или придобиха подчертано негативен заряд.

За този развой на събитията вина носим всички. Най-малкото управляващите не падат от Марс, а са едни от нас и са избрани от нас. Едните са огледало на другите. След като може да се стигне дотам, че Столичната община и Министерството на културата не знаят колко точно са паметниците на културата в столицата, значи и ние, избирателите, не сме особено загрижени за нашето общо наследство.

Резултатът от дългогодишната ни колективна безотговорност: занемарени къщи, вили и паметници, които опитваме да съживяваме чрез кампании за набиране на средства. Точно както опитваме да спасяваме човешки животи в отсъствието на адекватни механизми за устойчиво решаване на социални и здравни проблеми.

Културно-историческо самоубийство

Чували ли сте за Теорията на счупените прозорци на криминалистите Джордж Келинг и Джеймс Уилсън? Според нея, когато човек се разхожда и види счупен прозорец, той заключава, че на съответното място няма ред и че следователно може да прави каквото му скимне, без да се страхува от наказание.

Макар и изключително влиятелна, теорията търпи и критики. Някои нейни противници посочват например, че безкомпромисният подход към по-леки престъпления е скъп за прилагане и служи като оправдание за упражняване на насилие върху представителите на малцинствени групи.

Дори и да приемем критиките, теорията на Келинг и Уилсън отново може да ни е полезна, защото съдържа важно послание: липсата на ред създава порочен кръг на растящо чувство за безнаказаност и растяща престъпност. Достатъчно е да се замислим какви изводи си правим, когато се натъкваме на фасове, опаковки и пластмасови бутилки по улиците, обърнати контейнери и изкъртени пейки, и бързо ще осъзнаем, че Теорията на счупените прозорци може да не е съвършена, но описва познато ни до болка явление.

Като гледам отношението ни към културното наследство на България, се замислям дали не се нуждаем от нова теория: Теория на призрачните сгради. Тя ще гласи, че там, където не съхраняват миналото си, нямат особено право да се надяват на светло бъдеще.

Автори на тази теория ще сме всички ние, гражданите на България.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

Коментари

Чичо Хаджи's picture
Чичо Хаджи
chris_vicom

Културно наследство

Даниелчо, извади пари от своя джоб, купи и ремонтирай няколко такива обекта пък тогава пиши врели некипели! Държавата не може да се справи с осигуряването на адекватна медицинска помощ и приемливо ниво на пенсиите, та какво да говорим за поддържане на руини - поинтересувай се за пирамидата на Маслоу, да видиш, че първо трябва да се осигурят физиологичните потребности, а чак към петия етаж са духовните и културни потребности. Ама пиши си, пиши - нали трябва заплата да вземащ...
You voted '+'.

....

След тази статия най-добре да хлопваме кепенците на държавата ни и да се приключва с драмата, след като така или иначе нямаме право на светло бъдеще.

А иначе опазването на културно-историческото ни наследство е важно, съгласенсъм, но явно не е толкова просто за изпълнение, колкото изглежда или поне при тази система на управление.
Рат Трак's picture
Рат Трак
Rattrack

Дали наистина е толкова сложно да го опазим?

Само като погледнем колко европейски пари потънаха в бутафории като Ларгото, Кракра, Яйлата и пр..и в същото време да се тюхкаме, че нямаме пари за реставриране на обектите, описани от автора???
Май причината излиза, че е съвсем другаде. Може да питаме Веждичката.
Със сигурност една реставрирана Чиния на Бузлуджа поради своята уникалност ще дръпне повече чужди туристи дори и от Перперикон.
You voted '+'.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Кой ще понесе отговорността за НАПлийкс?