Article_top

„Добре дошли в новия свят. Дойдохме с очаквания за футболен двубой. Това, което получихме, беше едно тъжно събитие в една тъжна вечер на един тъжен стадион срещу един жалък съперник, което се проведе на тъжния фон на взаимни обвинения и лоша кръв.“

Така започва статия за евроквалификацията между България и Англия, публикувана в The Guardian малко след края на двубоя на 14 октомври. Авторът на материала критикува остро България заради расистките прояви на някои от родните запалянковци спрямо чернокожите футболисти в английския национален отбор. Макар че имаше такива изцепки и макар че расизмът е реален проблем, той е само един малък елемент от все по-трудния за редене пъзел на родния футбол и най-малкото не трябва да се използва за обобщаване на нагласите в българското общество като цяло.

Скандалният оттенък на мача на стадион „Васил Левски“ със сигурност ще остави траен отпечатък върху репутацията на българския футбол. Този мач обаче ще остане в историята по още две причини. Първо, той разби на пух и прах и последните илюзии, че в България има футбол. И второ, той показа, че у нас няма как да има футбол, докато футболът ни страда от двете големи болести на политиката ни: тоталната липса на чувство за лична отговорност и тоталната липса на класа.

Наглост вместо почтеност

Борислав Михайлов стана президент на Българския футболен съюз преди близо 14 години, наследявайки на поста Иван Славков–Батето. Три пълни мандата по-късно и над година и половина след началото на четвъртия в България едва ли е останал трезвомислещ човек, който да смята, че българският футбол се развива в правилната посока. Защото и за най-малко разбиращия от спорта е достатъчно да погледа националите ни няколко минути, за да установи, че положението е катастрофално.

Откакто Михайлов управлява българския футбол, националният ни отбор пропусна три световни и три европейски първенства и започна да изпитва същински мъки в мачове с довчера несъществуващи държави като Косово и Черна гора. Във времето пък се зароди нелепата традиция отборът да се настройва психически за следващия квалификационен цикъл три-четири мача след началото на текущия. Причината: загубата на шансове за класиране още в самото начало на квалификациите. Също така се наслушахме на сладки приказки за изготвянето на нови стратегии за развитие на детско-юношеския футбол, за градене на нов национален отбор, за внедряването на нови методики в тренировъчния процес и т.н., и т.н. Резултатът: национален отбор, в който няма нито един футболист, защитаващ цветовете на "Мачестър Юнайтед", "Селтик", "Атлетико" (Мадрид) или друг водещ европейски клуб, но пък има натурализирани чужденци, чието включване само по себе си повдига редица въпроси за качеството на работата в школите.

Срамното поражение от Англия е черешката на горчивата торта, която се приготвя вече повече от десетилетие. Независимо че с всяка следваща година националите ни се представят все по-трагично, Михайлов и компания дълго време се измъкваха с обяснението, че не носят вина за слабите резултати на отбора, тъй като на терена играят не те, а футболистите. По високите етажи на БФС се загнезди толкова силно усещане за недосегаемост, което създаде впечатлението, че едва ли не никой друг няма правото да си помисли да бъде на мястото на дългогодишните ръководители – поведение, сходно с това на някои представители на настоящото и предходни правителства и на други държавни и общински институции. Те толкова се самозабравиха, че след резила с Англия се наложи министър-председателят Бойко Борисов да разпореди „държавата да прекрати всякакви отношения с БФС, включително и финансови, до оттеглянето на Борислав Михайлов“.

Чувството за лична отговорност е толкова непознато за ръководството на БФС, колкото и за повечето от треньорите и футболистите в националния отбор. Ръководители, треньори и футболисти се научиха да повтарят, че се раздават за благото на родината. Колко пъти сте ги чували да казват например:

„Играем слабо, представянето ни не отговаря на очакванията на феновете и следователно не заслужаваме условията, при които тренираме, и парите, които получаваме.“

Парадоксът е, че уж всички работят усърдно, а резултатите така и не идват. Междувременно всички си вземат заплатите и премиите, които им се полагат по силата на определени споразумения, а не като награда за постигнати резултати. Това лицемерие може да бъде свидетелство за всичко друго, но не и за чувство за лична отговорност, достойнство и почтеност.

Безличие вместо класа

Загуба с 0 на 6 е красноречив знак за космическата разлика между националните отбори на България и Англия. Статистиката от мача потвърждава тази разлика: националите ни са владели топката 32% от времето, извършили са 312 подавания (спрямо 807 за Англия) и са отправили само два точни удара (13 за Англия). Една от причините за тази пропаст, както правилно посочи треньорът Красимир Балъков, е липсата на класа.

„Нямаме класа. Просто и елементарно – нямаме класа. Разбирам всички хора, които са си купили билети и искат нещо по-различно. Срещу този отбор на Англия, с тази динамика, с футболисти за милиони... Съгласен съм, че можехме да изглеждаме по-добре, опитахме се да подобрим нещата второто полувреме […] Разбирам реакциите на публиката. Съмнявам се някой треньор да дойде тук и да направи нещо различно. Ядосва се публиката, и мен ме боли, но това е реалността“, заяви Балъков след мача.

Балъков е напълно прав, че на българския национален отбор му липсва класа (и то много). Това обаче не може да му служи за извинение, тъй като тази липса е била видима, когато той е обмислял възможността да поеме отбора. Също така не би трябвало да търси оправдание във високата класа на английския национален отбор, защото качеството е плод на конкуренцията – т.е. на съперничеството с най-добрите. Надали някой българин, в това число и Балъков, би бил доволен, ако националите газят наред Сан Марино, Лихтенщайн и Люксембург, но редовно падат с по четири-пет гола от Англия, Германия и Испания и гледат европейските и световните първенства по телевизията.

Дори след като се примирим с реалността по отношение на липсата на класа, няма как да се примирим с липсата на стил и желание за игра. Англия може да разполага със скъпи футболисти, но в мача на 14 октомври на тях дори не им се наложи да положат особено големи усилия, защото се изправиха срещу отбор, който излезе на терена с мисълта да загуби с възможно най-малко голове, въпреки че няма какво повече да губи и играе пред родна публика.

Приемам, че талантът играе решаваща роля, но не мога да приема безличната игра и поддържането на един и същ апатичен ритъм, при положение че си допуснал гол още в шестата минута. Бях на стадиона и като човек, тренирал футбол близо 10 години, останах толкова разочарован от първите 45 минути, че на почивката не издържах и си тръгнах. На какво основание можем да очакваме едно дете да се влюби във футбола, когато наблюдава нещо, което в най-добрия случай е далечно негово подобие? Все едно да очакваме възпитаните и дейните хора да искат да влязат в политиката, когато представители на т.нар. политически елит изпъкват не с интелект, обноски и идеи, а с пошлост и наглост. Да не говорим, че е малко неуместно да очакваме родители да искат да заведат детето/децата си на стадиона, когато трябва да плащат по 20, 30, 40 и повече лева за билет за мач, което не само няма да запали малките по футбола, а може направо да ги отблъсне от него.

Решението преди решението

Вярвам, че в България има специалисти, които знаят какво трябва да се направи, така че националният ни отбор да играе по начин, който да носи победи и радост на феновете. Но за да могат те да осъществят идеите си, първо е нужна промяна на ръководно ниво.

След унизителната загуба от англичаните Балъков обясни, че проблемът не е в него, нито в Борислав Михайлов и БФС. Дори и да допуснем, че е прав, смяната на ръководството на футболната федерация остава неизбежна, защото във всяка сфера именно хората на върха са тези, от които се очаква да отговарят за представянето на поверената им организация. А и както казва Айнщайн, да правиш едно и също нещо отново и отново и да очакваш различни резултати е лудост.

В крайна сметка Борислав Михайлов подаде оставка като президент на БФС няколко часа след като премиерът настоя той да се оттегли. Сега следва по-тежката задача: да се извадят поуките от горчивия опит и да се повери ръководството на родния футбол на правилните хора, които да проведат цялостна реформа на системата за неговото развитие – възможно най-скоро и възможно най-ефективно.

Не настъпи ли драстична промяна, в немного далечното бъдеще няма да има смисъл да наказват националите ни да играят например пред празни трибуни (заради расизъм или по друга причана), защото на тях така или иначе ще са останали малцина.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

 

„Добре дошли в новия свят. Дойдохме с очаквания за футболен двубой. Това, което получихме, беше едно тъжно събитие в една тъжна вечер на един тъжен стадион срещу един жалък съперник, което се проведе на тъжния фон на взаимни обвинения и лоша кръв.“

Така започва статия за евроквалификацията между България и Англия, публикувана в The Guardian малко след края на двубоя на 14 октомври. Авторът на материала критикува остро България заради расистките прояви на някои от родните запалянковци спрямо чернокожите футболисти в английския национален отбор. Макар че имаше такива изцепки и макар че расизмът е реален проблем, той е само един малък елемент от все по-трудния за редене пъзел на родния футбол и най-малкото не трябва да се използва за обобщаване на нагласите в българското общество като цяло.

Скандалният оттенък на мача на стадион „Васил Левски“ със сигурност ще остави траен отпечатък върху репутацията на българския футбол. Този мач обаче ще остане в историята по още две причини. Първо, той разби на пух и прах и последните илюзии, че в България има футбол. И второ, той показа, че у нас няма как да има футбол, докато футболът ни страда от двете големи болести на политиката ни: тоталната липса на чувство за лична отговорност и тоталната липса на класа.

Наглост вместо почтеност

Борислав Михайлов стана президент на Българския футболен съюз преди близо 14 години, наследявайки на поста Иван Славков–Батето. Три пълни мандата по-късно и над година и половина след началото на четвъртия в България едва ли е останал трезвомислещ човек, който да смята, че българският футбол се развива в правилната посока. Защото и за най-малко разбиращия от спорта е достатъчно да погледа националите ни няколко минути, за да установи, че положението е катастрофално.

Откакто Михайлов управлява българския футбол, националният ни отбор пропусна три световни и три европейски първенства и започна да изпитва същински мъки в мачове с довчера несъществуващи държави като Косово и Черна гора. Във времето пък се зароди нелепата традиция отборът да се настройва психически за следващия квалификационен цикъл три-четири мача след началото на текущия. Причината: загубата на шансове за класиране още в самото начало на квалификациите. Също така се наслушахме на сладки приказки за изготвянето на нови стратегии за развитие на детско-юношеския футбол, за градене на нов национален отбор, за внедряването на нови методики в тренировъчния процес и т.н., и т.н. Резултатът: национален отбор, в който няма нито един футболист, защитаващ цветовете на "Мачестър Юнайтед", "Селтик", "Атлетико" (Мадрид) или друг водещ европейски клуб, но пък има натурализирани чужденци, чието включване само по себе си повдига редица въпроси за качеството на работата в школите.

Срамното поражение от Англия е черешката на горчивата торта, която се приготвя вече повече от десетилетие. Независимо че с всяка следваща година националите ни се представят все по-трагично, Михайлов и компания дълго време се измъкваха с обяснението, че не носят вина за слабите резултати на отбора, тъй като на терена играят не те, а футболистите. По високите етажи на БФС се загнезди толкова силно усещане за недосегаемост, което създаде впечатлението, че едва ли не никой друг няма правото да си помисли да бъде на мястото на дългогодишните ръководители – поведение, сходно с това на някои представители на настоящото и предходни правителства и на други държавни и общински институции. Те толкова се самозабравиха, че след резила с Англия се наложи министър-председателят Бойко Борисов да разпореди „държавата да прекрати всякакви отношения с БФС, включително и финансови, до оттеглянето на Борислав Михайлов“.

Чувството за лична отговорност е толкова непознато за ръководството на БФС, колкото и за повечето от треньорите и футболистите в националния отбор. Ръководители, треньори и футболисти се научиха да повтарят, че се раздават за благото на родината. Колко пъти сте ги чували да казват например:

„Играем слабо, представянето ни не отговаря на очакванията на феновете и следователно не заслужаваме условията, при които тренираме, и парите, които получаваме.“

Парадоксът е, че уж всички работят усърдно, а резултатите така и не идват. Междувременно всички си вземат заплатите и премиите, които им се полагат по силата на определени споразумения, а не като награда за постигнати резултати. Това лицемерие може да бъде свидетелство за всичко друго, но не и за чувство за лична отговорност, достойнство и почтеност.

Безличие вместо класа

Загуба с 0 на 6 е красноречив знак за космическата разлика между националните отбори на България и Англия. Статистиката от мача потвърждава тази разлика: националите ни са владели топката 32% от времето, извършили са 312 подавания (спрямо 807 за Англия) и са отправили само два точни удара (13 за Англия). Една от причините за тази пропаст, както правилно посочи треньорът Красимир Балъков, е липсата на класа.

„Нямаме класа. Просто и елементарно – нямаме класа. Разбирам всички хора, които са си купили билети и искат нещо по-различно. Срещу този отбор на Англия, с тази динамика, с футболисти за милиони... Съгласен съм, че можехме да изглеждаме по-добре, опитахме се да подобрим нещата второто полувреме […] Разбирам реакциите на публиката. Съмнявам се някой треньор да дойде тук и да направи нещо различно. Ядосва се публиката, и мен ме боли, но това е реалността“, заяви Балъков след мача.

Балъков е напълно прав, че на българския национален отбор му липсва класа (и то много). Това обаче не може да му служи за извинение, тъй като тази липса е била видима, когато той е обмислял възможността да поеме отбора. Също така не би трябвало да търси оправдание във високата класа на английския национален отбор, защото качеството е плод на конкуренцията – т.е. на съперничеството с най-добрите. Надали някой българин, в това число и Балъков, би бил доволен, ако националите газят наред Сан Марино, Лихтенщайн и Люксембург, но редовно падат с по четири-пет гола от Англия, Германия и Испания и гледат европейските и световните първенства по телевизията.

Дори след като се примирим с реалността по отношение на липсата на класа, няма как да се примирим с липсата на стил и желание за игра. Англия може да разполага със скъпи футболисти, но в мача на 14 октомври на тях дори не им се наложи да положат особено големи усилия, защото се изправиха срещу отбор, който излезе на терена с мисълта да загуби с възможно най-малко голове, въпреки че няма какво повече да губи и играе пред родна публика.

Приемам, че талантът играе решаваща роля, но не мога да приема безличната игра и поддържането на един и същ апатичен ритъм, при положение че си допуснал гол още в шестата минута. Бях на стадиона и като човек, тренирал футбол близо 10 години, останах толкова разочарован от първите 45 минути, че на почивката не издържах и си тръгнах. На какво основание можем да очакваме едно дете да се влюби във футбола, когато наблюдава нещо, което в най-добрия случай е далечно негово подобие? Все едно да очакваме възпитаните и дейните хора да искат да влязат в политиката, когато представители на т.нар. политически елит изпъкват не с интелект, обноски и идеи, а с пошлост и наглост. Да не говорим, че е малко неуместно да очакваме родители да искат да заведат детето/децата си на стадиона, когато трябва да плащат по 20, 30, 40 и повече лева за билет за мач, което не само няма да запали малките по футбола, а може направо да ги отблъсне от него.

Решението преди решението

Вярвам, че в България има специалисти, които знаят какво трябва да се направи, така че националният ни отбор да играе по начин, който да носи победи и радост на феновете. Но за да могат те да осъществят идеите си, първо е нужна промяна на ръководно ниво.

След унизителната загуба от англичаните Балъков обясни, че проблемът не е в него, нито в Борислав Михайлов и БФС. Дори и да допуснем, че е прав, смяната на ръководството на футболната федерация остава неизбежна, защото във всяка сфера именно хората на върха са тези, от които се очаква да отговарят за представянето на поверената им организация. А и както казва Айнщайн, да правиш едно и също нещо отново и отново и да очакваш различни резултати е лудост.

В крайна сметка Борислав Михайлов подаде оставка като президент на БФС няколко часа след като премиерът настоя той да се оттегли. Сега следва по-тежката задача: да се извадят поуките от горчивия опит и да се повери ръководството на родния футбол на правилните хора, които да проведат цялостна реформа на системата за неговото развитие – възможно най-скоро и възможно най-ефективно.

Не настъпи ли драстична промяна, в немного далечното бъдеще няма да има смисъл да наказват националите ни да играят например пред празни трибуни (заради расизъм или по друга причана), защото на тях така или иначе ще са останали малцина.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията