Понякога става и така: като говориш едно и също нещо в продължение на две години, накрая вземат, че те чуят.

От оня ден долавям необичайно ехо на обичайното ми съобщение, този път – в студиото на Нова тв при откриването на парламента, че: България се намира в началото на нов преход. Искаме или не – това е положението. И то е това поне от юни 2012 година, когато за пръв път съобщих новината за новия преход от Орлов мост, тогава окупиран от зелените под мотото „Долу Цеко от Алеко!“

Докато ме чуват – да си го кажа всичкото отново.

Онзи преход, който днес стои обвинен от всички във всичко, и който се преподава по университетите – той свърши доста отдавна. България вече не е еднопартийна диктатура с държавна икономика, член на СИВ и Варшавския договор. България е многопартийна демокрация с пазарна икономика; и е член на ЕС и НАТО. Криво-ляво преходихме от комунизъм към капитализъм. Това е минало и свършено.

Проблемът е, че на изхода от онзи преход не получихме онова, което искахме. Вместо да станем нещо като Полша (с която навремето тръгнахме от равни позиции) се оказахме в лапите на модела "#КОЙ“. Оглеждаме се и... нищо не е точно онова, което трябва да бъде.

Партиите, т. е. носещите греди на демокрацията, са предимно шайки, преследващи не националния интерес, а интереса на шепа главатари. Не всички банки са банки, защото някои са пирамиди и перални на главатарите. Върховенството на закона съществува само на хартия, защото и налагащите закона не са правоналагащи органи, а – пак шайки. Които не налагат закона еднакво върху всички, а го изкривяват („надхвърлят“, както препоръча наскоро главният прокурор), за да обслужват шепа главатари. Които пък да си държат парите в банките-перални.

И свободата на словото не е свобода на словото, защото с парите на банките-перални се контролират медиите. Пазарната икономика не е много пазарна, защото всъщност е притискана, рекетирана и контролирана от шайките – политици, правоналагащи органи, монополи и елементарни бандити. Образованието бълва неграмотни, а здравеопазването – умрели граждани. А полицията, вместо да гони разбойниците, бие гражданите.

Не на последно място, Министерство на околната среда изобщо не се занимава с пазенето на природата, както ни уверява напоследък със захаросаните си радио-клипчета. И МОСВ, както изредените дотук, се занимава със същото – вместо да пази природата, дава я за ползване и разрушаване на всякакви шайки. За да има за главатарите.

В крайна сметка, вместо българите да са усмихнати и приветливи, защото живеят в „обществото на реда и благоденствието“, те са намръщени и зли, защото изобщо не стигнаха до ред и благоденствие.

„Това си го знаем“, ще кажете, „какво е тук новото?“

Не се съмнявам, че си го знаете. Въпросът е, каква голяма картина виждате във всичко това и какви изводи си правите от нея?

Очевидно е, че сегашното положение не е онова, за което се борихме. Искахме ред и благоденствие, а получихме хаос и бедност. Нещо е сбъркано; и от това, кое е то, следват съответните изводи.

Сбъркана ли е целта? Очевидно – не, щом други народи в нашето положение стигнаха до ред и благоденствие.

Сбъркани ли са средствата? Отново – не, защото правилата и законите за постигането на целта са преписани директно от ЕС. А там се живее, по тези правила и закони, в ред и благоденствие.

Да не би да сме бъркали с управляващите, на които сме поверявали постигането на целта? Ако това беше проблемът, просто щяхме да ги сменим и нещата да тръгнат. Да, ама откак тръгнахме към „Запада“ ги сменихме всичките, а резултатът е този, който виждаме.

Ще рече: лесните лечения не са налични. Защото, ако сбърканото беше целта, средствата или управляващите, щеше да е лесно. Сменяме цел/средства/управляващи и работата е готова. Ама не е така.

А щом не е лесно, значи – ще да е трудно. И то е точно такова – много трудно. Защото истинският отговор на въпроса „Защо стана така?“ не е – „Защото управляваха едни лоши хора“. А е: защото положението вече не зависи от смяната на хората. Защото отново става дума за смяна на системата – за преход.

Работата е много дълбока. Моделът „#КОЙ“ съществува, защото различни шайки успяха да отвлекат институциите на държавата. И вместо тези институции да работят за хората, те работят за тая или оная шайка. А шайките се разбират помежду си по върховете (защото не признават дори разделението на властите) да поддържат това изгодно за всички тях положение.

Публичните системи не работят за публичните, а за частни интереси. Затова нищо не е онова, което трябва да бъде – защото институциите, които трябва да го правят такова, каквото е, правят точно обратното. И го правят доста отдавна. Преди модела „Пеевски“, да си спомним, имахме модела „Цеко Минев“ – срещу когото беше онази окупация на Орлов мост през 2012 година, от която тръгна всичко.

Това е един и същи модел, в чийто интерес управляваха, последователно, тройната коалиция, ГЕРБ и Орешарски. Управленията се сменят, моделът – не. А значи: проблемът е в системата.

Как се сменя една система? С преход. Спомнете си: първият опит да бъде намерено название на онова, което се случваше през 1989-1990 година беше точно това – „смяна на системата“.

Е, моделът „#КОЙ“ си е система. Който иска да премахне модела, ще трябва да смени системата. А това не става нито за година-две, нито – за един-два управленски мандата.

Затова сме в нов преход. Както и предишният, ще трае години – 10, ако нещата вървят както обичайно, 6-7 години, ако изкараме малко късмет. Стартът беше 2012-а. Две години минаха. Остават толкова, колкото остават.

Добрата новина е, че този път задачата пред нас не е толкова сложна, колкото беше преди четвърт век. Здравите части от общественото тяло са много повече от болните. И здравите се съпротивляват:

  • 2007-2009 г. – протести „Странджа не е манджа!“;

  • 14 януари 2009 г. – протест срещу тройната коалиция;

  • 2010-2012 – протести срещу слухтенето на Цветан Цветанов и грабливостта на Цеко Минев;

  • Юни 2012 – тридневна окупация на Орлов мост;

  • Януари 2013 – протести срещу застрояването на защитени местности;

  • Февруари-март 2013 – антимонополни протести, самозапалвания;

  • Юни 2013–началото на 2014 – „Протестът“.

Съпротивата очевидно побеждава, крачка по крачка, след като в нейното начало правителствата караха по цял мандат, после – три години, после – година и половина. Така стигаме до днес, когато самото съставяне на правителство изглежда невъзможно, камо ли – да съществува за повече от няколко месеца.

Така е по време на преход. Няма стабилност, нито – пълни правителствени мандати. И така – докато не се стигне до новото състояние. Докато не се смени системата. Тя се бори да остане, което означава, че ние трябва да загубим. Ние се борим да я сменим, което означава, че нейните носители (да не ги изреждам) ще трябва да загубят. Никой няма да отстъпи, защото няма възможност за средно положение – хем „#КОЙ“, хем ред и благоденствие.

Затова - ще друса още. Нито тези, нито следващите избори ще дадат окончателното решение. Но, от друга страна, всеки избор пука по някой цирей – оздравява някаква част от тялото.

Вече минаха две години от новия преход. Колко му е да избутаме останалите?

Ето това разправям навсякъде от две години насам. Не е нито скандално, нито дори оригинално. Дори не е депресиращо. Истински депресиращо би било да кажем: няма преход, има окончателна победа на системата „#КОЙ“ и всички просто трябва да се подчиним на новите си господари. А всъщност няма такова нещо.

Споко. Венсеремос.

---------

Текстът на проф. Евгений Дайнов е написан специално за Клуб Z. Заглавието и подзаглавието са на редакцията.