Този сборник е посветен на 100-годишнината от рождението на писателя Петър Незнакомов. Произведенията в него са подбрани така, че да отразят (макар и откъслечно) различни периоди от 50-годишния му творчески път в хумора и сатирата. Наблегнато е най-вече на някои от по-късните му творби – литературните пародии от сборници като „Четиримата Дюма“, „Жреците на Талия“ и „Разкази за петте океана“. Това бе жанр, който писателят много харесваше заради свободата да пренася съвременни герои и внушения в минали времена и далечни държави, да показва грозни и отблъскващи човешки черти и постъпки през призмата на пречистващия смях, да въвлича читателя във вълнуващи приключения, описани с историческа пунктуалност, но отвеждащи винаги към една цел – да излязат на преден план обществените пороци на собствената ни действителност.

За онези читатели от по-възрастните поколения, които вече са се срещали с книгите на Петър Незнакомов и са успели да оценят особеностите на неговия хумор, този сборник вероятно ще е една приятна ретроспекция. Възможно е и някои от по-младите читатели да откъснат за малко погледи от смартфоните си и да открият един сладкодумен разказвач, който умееше да се надсмива гръмогласно над ограниченията на времето, в което живееше. 

 

Книгата може да бъде поръчана от сайта на издателство „Прозорец“ www.prozoretz.com

Клуб Z публикува откъс от юбилейния сборник, посветен на писателя Петър Незнакомов.

ЗАГАДКАТА „ГУТМОРГЕН“

Неотдавна на световната научна общественост стана известен един във висша степен странен и необясним исторически феномен. С неопровержими документи се доказа, че през първата половина на XIII век в град Улм, Южна Германия, е живял ученият енциклопедист Хайнрих Гутморген и този гений на своето време (разцвета на средновековната църковна схоластика) много преди Коперник, Галилей, Бруно и Кеплер е открил почти всички астрономически закони за движението на небесните тела в космическото пространство, като се почне от нашата скромна планета Земя и се стигне до центъра на системата – могъщото, даряващо живот Слънце (Хелиос у древните елини, Сол у римляните, Солей у днешните французи).

Естествено е читателят да запита как така се е получило, че името на този голям средновековен учен, на този, бихме казали, свръхгений е останало досега в сянка, че научните му достижения не са се запазили за бъдещите поколения, че с дължимата нему слава човечеството е увенчало други учени (а може би и плагиатори), живели и творили значително по-късно.

На този съвършено законен въпрос не са могли да отговорят и учените, които неотдавна са успели в затрупаните при бомбардировките тайни подземия на старинната улмска банка „Барон Фугер и Ко“ да открият ръкописите на научните трудове на Гутморген.

И наистина, ние знаем, че присъщо на гения (пък и не само на гения) е да се изяви като такъв пред обществеността на своето време. Всъщност никой не открива астрономически, геометрически, физически и химически закони за собствено удоволствие, за домашно, така да се каже, употребление. Всичко това се прави от любов било към славата, било към парите и свързаните с тях удоволствия, било (по-рядко) от любов към човечеството, което с помощта на гореспоменатите закони би подобрило своя живот и бит и би се усъвършенствало умствено и нравствено. Но тогава защо за гения Гутморген, който впрочем е доживял до дълбока старост, не е известно нищо, нито на собствените му съграждани и връстници, нито на техните многобройни синове, внуци и правнуци? Името му е споменато в списъците на градския еснаф (той се е числял към цеха на железаро-ковачите), известна е датата на рождението му (13 март 1181 година ст. стил) и датата на смъртта му (8 ноември (1262 г.), и толкова. Това е почти всичкото, което знаем за този забележителен човек.

В края на краищата в град Улм не се раждат всеки ден гении, та Гутморген да е могъл да остане незабелязан в множеството. Предположението, че той се е побоял да бъде пророк в собствената си родина и е публикувал трудовете си в чужбина, също не може да се приеме за сериозно. Гутморген е баварец, а те, баварците, са известни като патриоти, дори шовинисти и пангерманисти и той вероятно не е правел изключение и никога не би се съгласил научното му дело да се използва от врага в ущърб на германските национални интереси. А освен това никъде в чужбина по това време не са били публикувани подобни трудове, подписани от неговото или чуждо име.

Тогавашният цивилизован свят не е бил кой знае колко голям, книгопечатането не е било още изнамерено, за да има тайни печатници, всичко се е пишело на ръка и един такъв труд, изпълнен с дръзки, новаторски по своята същност изводи за произхода и строежа на космоса, едва ли би могъл да мине незабелязан. Най-малкото би съществувал таен писмен доклад от приятели на Гутморген до „там, където трябва“. А такъв и при най-щателното претърсване на тайните папки на светата инквизиция не е бил намерен.

Но тогава, какво е накарало Гутморген да отиде против себе си, да остане завинаги в сянка? Нима той не е разбирал значението на своите открития? Едва ли. Гениалността е като кашлицата – тя не може да се скрие нито от околните, нито от самия ѝ притежател. Но тогава, защо се е отказал приживе и посмъртно от принадлежащата му и по право слава на първооткривател?

Защо? Защо? Защо?

Десетки и стотици въпроси, а нито един задоволителен от научно гледище отговор.

И загадката около случая „Гутморген“ така може би щеше да си остане погребана завинаги за любопитния читател, ако случайността (пак тази случайност!) не бе подпомогнала науката в нейното разкриване. При едни разкопки в село Оберсгафхаузен, на двадесетина километра от Улм, работниците попаднали на развалините на извънградското жилище (вила) на Гутморген. И в мазето на вилата сред разни ненужни вехтории било намерено мъничко, подвързано с кожа тефтерче, гъсто изписано с някакви странни знаци, прилични на египетски йероглифи. При лабораторно изследване се оказало, че тези йероглифи представляват частен таен шифър на Гутморген. За днешните опитни шифролози не било никак трудно да разчетат шифъра и тогава се разбрало, че тефтерчето всъщност е един своего рода дневник на Гутморген, където той е записвал своите най-съкровени мисли, изводи и оценки за тогавашни политически, икономически и културни факти и явления. Дневникът е започнат през 1200 година, сиреч веднага щом Гутморген е навършил пълнолетие, и е воден до самата му смърт, разбира се, с по-малки или по-големи прекъсвания, дължащи се на различни причини (медения му месец, раждането и отглеждането на първото му дете, разправиите около развода му, обследването му за битово разложение и така нататък).

Дневникът хвърля обилна светлина върху случая „Гутморген“. Ние, разбира се, нямаме нито време, нито място да го препечатаме целия. Ще се задоволим да цитираме само ония характерни пасажи, които биха ни позволили да вникнем в „загадката“ и да си обясним странното поведение на гения.

Цитираме:

„Оберсгафхаузен, 13 март 1205 година

Късно тази нощ най-после ми се даде да докажа математически, че Земята, нашата прастара майчица, която според космогонията на Птоломея се смяташе за неподвижен център на видимия свят, всъщност не е никакъв център, а най-малкото пък е неподвижна. Тя се върти около собствената си въображаема ос и прави едно завъртане от 360 градуса за 24 часа, 0 минути и 52 секунди. Вън от това свое движение тя се върти и около Слънцето, което фактически е център на система от планети и техни спътници. Тази система отсега нататък аз ще наричам Слънчева (курсивът мой). Едно пълно завъртане около Слънцето нашата планета Земя извършва за една година или, по-точно, за 365 дни, 7 часа и 35 минути (по предварителни данни).

С тези изводи аз сложих венец на тригодишните си занимания и творчески мъки. Аз действително се оказах (както го и предвиждах) гений. На никой смъртен до днес не е хрумвало такова оригинално и смело обобщение, никой смъртен не е дръзвал да оспори авторитета на Аристотеля и Птоломея. Хм… Птоломей!

Да си кажа правичката, през цялото време на моите занимания аз предчувствах, че ще се препъна о това име. И наистина, ако взема и публикувам основните свои заключения, дали няма да нанеса смъртен удар на Птоломеевото учение? А то, както е известно, лежи в основата на църковната догма за произхода на видимия свят. Сиреч с моите заключения аз ще нанеса смъртен удар и върху самата църква, върху авторитета на негово светейшество наместника на Христа на Земята. А дали това е удобно точно в настоящия момент? Ето къде е въпросът. Днес, когато цялото световно рицарство се е надигнало на кръстоносен поход срещу неверниците, днес, когато се води борба на живот и смърт за освобождението на божия гроб, аз (виж ми ума, че ми крой шапката!) излизам със своя теория, която обръща светата вяра или поне един от нейните компоненти с главата надолу. Такава една каша ще се забърка, такива спорове ще почнат, че рицарите, вместо да освободят Божи гроб, ще почнат вероятно да се избиват помежду си. Нали си ги зная аз.

Не, аз решително не бива да излизам сега с нова теория. Чисто и просто от най-елементарни идеологически съображения. Живи сме още, млади сме – ще дочакаме най-благоприятния тактически момент. Истината не е заек да избяга. Ще даде господ да победим неверниците, ще освободим божия гроб и тогава вече… с пълни сили напред! Не ще ме спрат ни Птоломей, ни Аристотел, ни свети Блажений Августин. А дотогава нека всичко остане в тайна, заключена в касите на Фугеровата банка и зашифровано в този дневник…

Оберсгафхаузен, 22 юли 1216 година

Днес най-после успях да формулирам математически законите за движението на всички планети от Слънчевата система. Боже мой, каква красота! Кой казва, че математическите изчисления са сухи и скучни, занимание само на педанти и фанатици. За мен тези изчисления са синоним на висша красота, на вечна естетика. Те ми донасят истинска духовна наслада, каквато не би ми доставил и най-изтънченият мадригал на нашите минезингери (които знаят да каканижат само интимната си лирика). С откритите от мен закони аз обръщам с главата надолу всички установки на Птоломеевото учение. Може смело да се каже, че това учение вече е изпратено в реката Лета и просто за чудене е колко дълго време човечеството е живяло в такава детинска заблуда.

Даа, но, от друга страна, дали пък е удобно тъкмо в настоящия момент да се разсейва тази вековна заблуда? Нашето отечество се намира в състояние на война с Бургундия и с целия чужд нам романски свят. Ако аз седна и не друг път, а именно сега се заема с оборване на нещо, в което народът сляпо вярва, дали вместо да изпиша вежди, няма да извадя очи? Дали няма да подпомогна врага независимо от субективното си желание, от чистота на подбудите си? Трябва да бъда съвсем наясно по този въпрос. Трябва да реша дали сега е времето за издигане на новаторски лозунги, или пък е за предпочитане да свием знамената за по-добри дни, както е казал Фердинанд Сакс-Кобурггота. Предвид на усложненото международно положение, в полза на общонационалните интереси, най-после от елементарен патриотизъм и солидарност с навлеклите войнишки шинели мои съграждани изглежда, че е най-целесъобразно да се спра на последното решение. Дали това ще бъде за дни, месеци или години – бъдещето ще подскаже. Сега е най-важно да изковем победата над проклетата и коварна Бургундия!

Оберсгафхаузен, 26 октомври 1242 година

Днес с най-голяма пълнота се разкри моят математически гений. Формулирах закона за всемирното привличане, който може би ще направи истински преврат в развитието на такива науки като астрономията и физиката. На никой мой събрат не е идвало на ума подобно просто и гениално откритие. Впрочем гениалните неща са винаги прости, но колко мъка, колко труд е необходим, за да се достигне до тази съвършена, бих казал, свещена простота! Сърцето ми ликува. Ето дойде старостта, а умът ми все още не увяхва, все още дръзва да прониква в тайните на вселената.

Едно ме тревожи само. Моят пряк началник Майнцкият архиепископ, Негова светлост ерцхерцог Лудвиг Конрад Хиго Мария фон Ратенау, не е любител на преустройствата в областта на вярата. Този иначе почтен човек е предан до смърт на веднъж узаконените църковни догми и не би посрещнал с възторг едно научно откритие, което в последна сметка иде да покаже, че тези догми са вятър работа. Дали няма да го разсърдя със своята дързост и да опълча срещу себе си и науката един човек, който досега винаги ме е покровителствал, от чиято ръка, дето се казва, съм ял хляб. Няма ли моята работа да заприлича на старата мъдрост „Храни куче, да те лае“. Негова светлост е грохнал човек, с единия крак в гроба. Я да изчакам аз още малко! Законът си е обективно съществуващ. От това, дали ще го направя достояние на научната общественост, или не, той няма да престане да действа. А защо да дразня излишно един човек, от когото съм видял само добро. Просто е неудобно, неучтиво е някак…

Оберсгафхаузен, 8 ноември 1262 година

Чувствам как сетните сили ме напускат. Скоро ще трябва да се разделя със земния живот, за да получа живот вечен. И си мисля: не е ли вече време да публикувам научните трудове, на които посветих цялото си съществуване? Ами ако за тази моя нечувана дързост светата църква откаже да ми даде последно причастие и ме прокълне на вечни мъки в ада? Я по-добре да не бързам! Нека първо се изповядам, приема причастието и получа всеопрощение на греховете, а пък тогава вече, ако е рекъл Господ Бог. Но какво става с мен?... Защо гасне светлината в очите ми? Защо така трепери ръката ми и изпуска пачето перо?... Неужели…“

На това място дневникът на гениалния учен Хайнрих Гутморген прекъсва. Следват още няколко драскулки, но те вече не са плод на съзнателни усилия.

1965 г.