Моето познанство с комунизма се случи постфактум - роден съм половин година след 10 ноември 1989 г. и само съм слушал и чел за него. Но нито слушането, нито четенето на исторически книги ми дадоха толкова ценна, разбираема и ясна картина за режима, колкото вицовете. Днес по проекта „100 въпроса за тоталитарната държава“ ви предлагаме да се посмеем и да поплачем с хумора от времето на социализма.

Вицовете са мини истории - често преувеличени, без детайли, понякога дори не особено забавни. Но и са вид фолклор - творчество от народа, възникнало от всекидневието, илюстриращи проблемите на обществото.

Понякога са и вид капсула на времето - много вицове от времето преди 1989 г. са направо неразбираеми, ако не си живял тогава. За мен лично част от удоволствието да чета и слушам такива вицове бе именно в разгадаването на значението им. Понякога - с питане, често - с много четене.

И макар да казват, че вицът не е смешен, ако се налага да го обясниш, понякога е дори още по-забавен. А с вицовете от комунизма - често и тъжен.

Комунистическите лидери, или защо Ленин гледа с доброта

Ленин, Сталин, Хрушчов, Брежнев, Живков... исторически лидери и герои от множество вицове. Но кои са тези хора? Какво ги отличава? Всички ли са били просто намусени старци, начело на една тоталитарна суперсила?

Учебниците и книгите по историята могат да ни разкрият доста за Ленин като харизматичен революционер, Сталин като безскрупулен садист, Хрушчов като псевдореформартор. Но стотици страници не могат да опишат един диктатор толкова добре, колкото един виц.

Не ми вярвате? Ето ви един класически за Ленин:

Бях малък и минавах покрай къщата на чичко Ленин. Оттам се носеше апетитна миризма на кюфтета. А аз гладен, гладен...
Срам не срам, звъня на вратата. Излиза чичко Ленин с престилка и вилица в ръката.
- Чичко Ленин може ли едно кюфте, много съм гладен?
- Да се махаш оттук!
А очите му излъчваха ли излъчваха доброта...

Знаете ли колко съм си блъскал главата над този виц? Трябваше много четене и разпитване, докато разбера как съветската пропагандната машина превръща руският марксист №1 в някаква абсурдна комбинация между Исус от Назарет и Хитлер - защото всяко следващо управление се е лашкало между това да идеализира предишните лидери, но и да ги демонизира, когато това е нужно на новия.

Вицове за Сталин, неговата жестокост, неговата лула, неговата простовата грузинска душа - колкото искаш.

Но най-добре го илюстрира този:

Сталин чете доклад, някой в залата киха.
- Кой беше?
Тишина. Сталин:
- Първи ред - да се разстреля.
Ръкопляскания.
- Пак питам - Кой беше?
Тишина.
- Втори ред - да се разстреля.
Ръкопляскания.
- Последно питам - КОЙ БЕШЕ???
Дребно човече тихичко простенва:
- Аз, аз бях, Йосиф Висарионович...
- Наздраве, другарю!

Всичко в комплект - безсмислена, безпринципна жестокост, масови убийства, придружени от овациите на тълпата, която няма друг избор, освен да ръкопляска, и за финал - фалшиво добродушие под всеизвестния мустак. Какво по-добре описва сталинизма?

Има и още - за Хрушчов, който уж е толерантен към вицовете...

За Брежнев и неговите целувки със световните лидери... В някои участва и нашият си Тодор Живков.

Например:

Леонид Брежнев, главен секретар на ЦК на КПСС, пристига на официално посещение в България. Част от програмата му включва посещение на музея в памет на Иван Вазов. Зад една витрина Брежнев съзира екземпляр от „Под игото“.
– Какво е това иго?! Кой се е осмелил да пише такива неща? – развикал се Брежнев. – Авторът да бъде наказан веднага!
– Ама, другарю Брежнев, той е вече мъртъв! – стреснато отговорил Живков.
– Тошо – усмихнал се Брежнев, – ей затова те обичам!

Къде е смешното? Смешно няма. Но вицът прекрасно демонстрира как съветските лидери напълно осъзнават фалша, зад който управляват - и затова Леонид Илич припознава в османското съветското иго. Подсказва и за топлите връзки между Живков и ръководството в Москва. И това - в под 100 думи.

Абсурдите на комунистическия строй

За човек, расъл в демокрация - дори и несъвършена и с балкански привкус - много от реалностите на комунистическия строй и живота в Съветския съюз и социалистическа България поначало изглеждат като вицове.

Хубавите вицове традиционно имат щрихи, които ни описват ситуацията, и финал, "ударна реплика", която ни разсмива. Но как да се смеем, когато толкова много вицове от периода сякаш започват със смешното?

- Може ли да бъде построен социализмът в една отделна страна, например в Швейцария?
- Може, но няма ли да бъде жалко?!

Човек веднага се пита - жалко за швейцарците, или просто подигравка с интернационализма на СССР?

Едно нещо научава човек от вицовете от комунизма, пак и пак - всеки с чувство за хумор е осъзнавал абсурдите на режима:

Пропагандист пред партийно събрание.
- Ние построихме основите на социализма за тридесет години, а в следващите тридесет сегашните младежи ще живеят при комунизма.
- Така им се пада! - реагирал един позадрямал старец. - Тези хулигани и мързеливци друго и не заслужават.

Като тийнейджър, когато предстоеше влизането ни в Европейския съюз, научих, че и в СССР е имало нещо подобно - СИВ, Съвета за икономическа взаимопомощ. Колкото и да разпитвах обаче, не можех да схвана как е работил този съюз, каква е била ползата от него и защо не е сработил толкова добре, колкото всички очакват. Докато не попаднах на този виц:

Какво е СИВ?
В България има завод за окарини, който произвежда 1000 бройки годишно и ги дава на Румъния.
В Румъния има завод за калкулатори, който произвежда 1000 бройки годишно и ги дава на Унгария.
В Унгария има завод за велосипеди, който произвежда 1000 бройки годишно и ги дава на Полша.
В Полша има завод за електрокари, който произвежда 1000 бройки годишно и ги дава на СССР.
В СССР има завод за самовари, който произвежда 1000 бройки годишно и ги дава на Чехословакия.
В Чехословакия има завод за глина, който произвежда 1000 килограма годишно и ги дава на България - да прави окарини...

Трудно се обяснява социалистическата версия на "кръгова икономика" по-кратко и ясно. Но и ето този виц се опитва:

Един руснак се хвали на група български селяни:
- В Съветския съюз имаме по шест жътви в годината!
Българите са много впечатлени и го питат как е възможно. Руснакът отговаря:
- Много е просто. Едната е нашата, а останалите са полската, чехословашката, унгарската, румънската и българската.

И има още толкова много - за безсмислената псевдодемокрация ("изберете си диня"), за безкрайните конгреси на КПСС и БКП, за фалшивото самочувствие пред западняците, за Щирлиц, за Чапаев...

Колко си събрал? Три и половина лагера

Това е също стар съветски виц - сменя се само лидерът, от Сталин, през Брежнев, та до Тодор Живков.

- Имам си хоби, казва, събирам вицове.
- И колко си събрал?
- Три и половина лагера.

И отново, идеята, че някой може да бъде арестуван и осъден за вицове, ако ще и подиграващи се с властта, е толкова чужда на човек, израснал в демокрация... Но и спомени, и архиви разкриват, че това е факт.

Било е доста по-тежко през 40-те и 50-те години на миналия век - тогава разказването на вицове се е считало за "противодържавна агитация и пропаганда", и хора са били пращани в лагерите без съд и присъда.

Разбира се, под тази дефиниция стоят десетки други "провинения", но е факт, че през 1951 г. в лагера "Белене" има 520 души, които лежат за това деяние, или 16% от всички лагеристи. А през 1957 г., когато лагерът отново отваря врати след кратка почивка, те са по-малко - 220 души, но представляват 93% от всички политически затворници, информира ни авторът на "Концлагерът „Белене“ 1949-1987" Борислав Скочев.

Едва ли всички са лежали за вицове, но в справките за изпратени в концлагер нерядко отбелязват разказването на вицове като една от проявите на "вражеско отношение" и като една от причините за репресията.

Скочев дава и примери за конкретни осъдени - през 1959 г. емблематичният джаз музикант, бохем и шегаджия Александър Николов, известен и като Сашо Сладура, е осъден на 1 година затвор по чл. 88 от НК. Защо?

"Многократно на различни места в София е разгласявал клеветнически и неверни твърдения, които са от естество да уронят достойнството на българския народ и Народната република."

През 1961 г., скоро след като излиза, пък го пращат директно в лагер - със заповед на зам.-шефа на ДС Мирчо Спасов, защото "разпространявал вицове по адрес на наши и съветски видни държавни и партийни ръководители". Дни след влизането си в лагера е убит.

Скочев разказва и някои от вицовете, вероятно вкарали шегобийци в затвор или лагер. Ето един, който е учудващо валиден у нас десетилетия след падането на Берлинската стена:

Един селянин от Русенско за първи път в живота си отишъл в София. Спрял се пред църквата „Света Неделя” да ѝ се възхищава. Един милиционер се приближил и го попитал какво прави.
- Гледам „Света Неделя” – отговорил селянинът.
- 100 лева глоба! Това е площад „Ленин”, а не „Света Неделя”.
Селянинът си тръгнал и попитал друг милиционер дали това е булевард „Мария Луиза”, който води към гарата.
- 100 лева глоба! Този булевард сега се казва „Георги Димитров”.
На гарата селянинът се обърнал към един милиционер с въпрос кога тръгва влакът за Варна.
- 100 лева глоба! Сега този град се казва Сталин.
Селянинът се качил ошашавен във влака, чудейки се дали вече не е в Съветския съюз.
Наближили Русе и един от спътниците в купето го попитал дали това е Дунав.
- Няма да се хвана още веднъж! – отговорил селянинът. - Това е Волга, а аз съм Стенка Разин.

През 1961 г. борбата срещу вицовете и хумора достига свой пик - властите уволняват легендарния Радой Ралин от също толкова легендарния вестик "Стършел".

През следващите години той е заклеймен от властите, отчасти и от творческите среди, но оцелява - не посмяват да го накажат по-сурово. Твърде е известен и харесван.

През 70-те и 80-те също имаме примери за осъждани и затваряни за вицове от Държавните архиви. Но режимът омеква и тези случаи стават по-редки, а присъдите са в месеци, а не в години.

Разбира се, има вицове за лагерите, вицове за разказването на вицове... Всъщност, на фона на съветските вицове модерните изглеждат направо скучни и повърхностни.

И това не е случайно - вицовете са били може би най-елегантният начин на обикновените хора да се борят някак срещу режима. Да разкажеш виц, подиграващ партията, идеолозите ѝ, наивниците, които вярват в режима, е бил най-малкият, но и най-силният възможен бунт срещу злото. Да чуеш виц е бил най-невинният акт на съучастничество. Да разпространяваш и споделяш вицове - това е било тържество на свободния човек над човеконенавистния тоталитаризъм.

Дано никога не живеем в общество, в което обикновените шеги имат такава сила.

---

Ако вие сте млад човек, който има интерес към най-новата ни история и иска да научи факти за времето отпреди 1989 г., можете да ни зададете своите въпроси на имейл office@clubz.bg, в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната държава.