„Ефектът на езерото - упражнения по рокендрол откровения" от журналиста Симеон Гаспаров няма да остави равнодушен никого. Лична изповед, публицистичен поглед, журналистически хъс, поетичен ракурс в един пристрастно-безпристрастен поглед към индивида и света с невралгичните им отблясъци, доловени от чувствителен съвременник. Минало, настояще, въпроси, паралели, анализи, взор в бъдещето. Америка и България без грим...

Премиерата на книгата „Ефектът на езерото - упражнения по рокендрол откровения", издателство “Ерго”, ще се състои на  18 май в блус бара на Васко Кръпката Patches Blues Bar от 18:30 часа.

„Това е „сборник от есета, разкази, пътеписи, интервюта и малко поезия. Вие познавате моята работа като журналист, но в тази книга искам да я почувствате.  Корицата на книгата е в синьо - като небето, като езерото, в синьо като тъгата. Тя е едно счупено огледало, в което се оглежда един счупен свят. Но не и изгубен свят! И това е нашия свят“, казва Симеон Гаспаров.

И благодари на поета художник Иво Рафаилов за корицата, на Мартин Христов, издателство "Ерго", на своя „стар и много, много близък приятел от Канзас – Иво Иванов“, на редактора Петър Тушков, на поета и журналист Владислав Христов („Влади е човекът, който ме накара да я направя тази книга“) и, разбира се, на Васко Кръпката за поканата премиерата да е в неговия блус бар.

* * *

Симеон Гаспаров. Снимка Личен архив

Из „Ефектът на езерото - упражнения по рокендрол откровения” от Симеон Гаспаров

„Отражения”

– …eй така, съм застанала… Гледайте, бе, няма да показвам по сто пъти! – казва сърдито жената на другите две дами стоящи до нея. Преди онези да са мигнали с очи, тя отмята коси. Пристъпва напред и пада на колене.

Аз стоя в страни до ръждясалата, оцветена в графити спирка на влака за Чикаго и ги слушам. Вече, все по-често чувам българска реч. Не е като преди. На времето, като дочуех нашенци да си говорят на мига им се обаждах. Запознавах се с тях. Питах ги, ако имат нужда от помощ. Давах им телефона си, да се обадят. Повечето от тях ме гледаха, сякаш съм мръднал, нещо. Нито се знаем, нито се познаваме, а им предлагам помощ. Е, какво пък. Може пък и да съм мръднал, леко. Вече над двайсет години, откакто съм напуснал България.

Снежинки, прехвъркат над сивите тухлените блокове с равни покриви. След час започва смяната ми в завода. А, влакът се бави. Няколко души търпеливо чакат на спирката заедно с нас и изобщо не поглеждат към групата говорещи жени.

Само аз ги слушам и от време на време, хвърлям по едно око към тази, дето им обяснява разпалено. Около четиридесет годишна е. С кестеняви коси. Дребничка. Нежна. Да я духнеш и ще падне. Kакто си е на колене, в падащия сивкав сняг, продължава да нарежда.

– Ето така стоя… Гледам лицето си. Отразява се във водата. – обяснява тя на другите. – Гледам и се питам – това ли съм аз? Аз?

Жълт автобус отваря тежко врати. Сънливи тийнейджъри слизат от него и поемат бавно към двора на учлището пред нас. Полицейска кола изскача зад ъгъла. След нея линейка вие. Кървясълите ѝ очи примигват набързо сред снежинките и се сливат със сивите сгради на гетото, от другата страна на железопътните релсите. Гетото, от южната част на Чикаго, в което гангстерската война бушува вече втора седмица. Така, поне казаха по телевизията, но истината е друга. Войните в гетотото никога не спират.

– И тогава, знаете ли какво стана? – обръща се тя към жените край нея докато се изправя.

Онези мълчат навели глави.

– Започнах да плача, бе… Ама с глас. Гледам отражението на лицето си, във водата на тоалетната чиния и рева… Рева бе, с глас, ама колкото сила имам. Ей така рева: “А-а-а-а…А-а-а-а…А…а…а”.

Жените продължавата да мълчат. Поглеждат към нея с някаква смес от състрадание и страх, после свеждат очи към земята. Дребничката се прави, че не ги вижда и продължава още по-разпалено да говори:

– И тогава, дойде плевенчанката, абе онази, дето ме взе за първи път на работа с нея, да чистя. Хвана ме за косата. Изправи ме на крака.

Жената плавно се надига. По коленете, върху джинсите й висят две топки мокър сняг. Тя замахва във въздуха с ръка, все едно се опитва да прогони ято танцуващи снежинки и продължава:

- … и оная, като ми зашлеви един шамар… Ето така… Ама страшен шамар! - отсича тя. И се смълчава. Замисля се. Като, че ли само на себе си, продължава да говори по-тихо.

– Вика ми: “Лили… Я се стегни! Веднага!” А аз как да се стегна? Рева, хълцам, сълзи и сополи ми се стичат по лицето. Плевенчанката ми вика: “Искаш ли да оцелееш в Америка”? А аз, рева, рева… Онази ме дърпа за коста. “Искаш ли да оцелееш, ма… Искаш ли?”… крещи ми тя. А аз, рева ли, рева…

Неоновите светлини на града пред нас, ни поглеждат с презрение. Търпеливо се промушват между облаците по сивото небе. Увисват между небостъргачите, улиците и пристанищата на града. И започват да плетат своята мрежа, в която да примамят новия ден. Ден, който също като предишните, накрая ще попадне в нея и ще легне унизен върху жертвения олтар на суетата, над която неоновите светлини на градовете винаги пируват.

– И к’во? – прекъсва мълчанието една от жените. Тя е по-едра и по-млада от другата. Косата ѝ е прибрана. Допушва цигарата си и я хвърля в преспата пред тях. “Псссст” – изсъсква фасът и огънчето му угасва.

На спирката неусетно са се събрали около десетина души. Някои говорят по телефоните си, други потропват с крака в студа и гледат към посоката на влака.

– Ами к’во… К’во… - клати глава Лили. – Ако искаш да оцелееш… - замисля се малко и изстрелва на един дъх – Забравяй всичко. Всичко. Коя си, откъде си, какво си била, какво си имала… Вече няма значение! Забравяй Забравяй… забравяй! Това е. Нямаш минало… Имаш само сега… И… и почвай да работиш! – въздъхва тихо тя и продължава: – Това ми каза плевенчанката…Послушах я и ето, вече трета година имам работа…

Втора линейка преминава с вой по заснеженото шосе. След нея още една и още една. На никого не му прави впечатление. Гетата и войните, в които живеем, отдавна не правят никому впечатление.

Вятътрът се усилва. Бронзовото, сиво, утро се надига бавно на пръси откъм покритото с ледени висулки езерно крайбрежие. Лили поглежда към жените и продължава.

– Ето така, премина първият ми работен ден в Чикаго. И сега, като се сетя, още ми пищят ушите.

Опитва се да се усмихне и продължава:

– Така, че и вие ще свикнете тук. Няма как… Само, ако, може бързо да забравяте – добавя още по-тихо тя.

– Ама… Лили, аз съм била учителка в България, бе… Учила съм деца до 11-и клас… Как да стана чистачка в Чикаго?- престрашава се, неочаквано другата от дамите.

– Моля? – сбръчква вежди Лили.

– Учителка си била в България, така ли? А вие знаете ли, че аз пък съм била участничка в конкурса за красота “Мис Кюстендилска Пролет”, бе. До финала даже стигнах. А? На мен знаеш ли какво ми е?

– Знам… – почти виновно изхлипва жената.

– Не знаеш! – отсича Лили и продължава с по-висок тон:

– Нищо не знаеш! И ти, и тя! И ей, тоя тъп американец, дето от половин час ме зяпа – сочи тя към мен. – Нищо не знаете! Нищо!

Поемем въздух. Отварям уста. Иска ми се да кажа нещо на жените. Нещо окуражително. Нещо весело. Но докато подреждам мислите си идва влакът и ги поглъща във вътрешността си.

В мъгливите прозорци на купето пред мен виждам размазаните им отражения. Вагоните потеглят и се гмуркат в тунела под земята. На празната спирка остават сребърните снежинки, гонещи се между равните като решетки на килии покриви на града. И ехото, останало от неказаните по между ни думи.

Изгрява слънцето. Във въздуха на Чикаго, като че ли започва да се носи лек мирис на пролет. Една кюстендилска пролет, случайно пресякла Океана и доплувала до бреговете на езерото Мичиган.