"– Едва смогваме! – изпуфтя Юлето. – Останали сме девет самодиви и шест юди, а друг не може да припари до Оня свят..." (ОТКЪС)

Из уличките на тайнствения Видин плъзват злокобни караконджули и кръвожадни бродници… а в окото на бурята попада „Градска самодива“ със студена красота.

След битката, която даде финалния акорд на обичаната от хиляди читатели трилогия „Змей закрилник“, видинската стихия Симона Панова се завръща с нова поредица! 

„Градска самодива“  е книга първа от изпълнена с магия и легенди история, която се развива само месеци след „Змей омайник“ и ни запознава с нови герои от вселената на видинските самодиви. А читателите ще имат още поводи за срещи с любимите Рая, Зора и Йордан.

Непоклатимата крепост „Баба Вида“ сияе на брега на Дунава като верен страж на Видин вече повече от хиляда години, а самото Зло нашепва: 

„Сладки сънища, царкиньо. Спи непробудно, змейски сине.“ 

Срацимира е „Градска самодива“. Една от малкото, оцелели след кръвопролитната битка за съдбата на Видин, и единствената, която все още живее сред обикновените смъртни. Но дните ѝ в града са преброени. Преди близките ѝ да забележат, че не старее, Срацимира ще трябва да последва посестримите си и да заживее в горите като истинска самодива. Далеч от малкия, но уютен свят, който си е създала. 

Ала над главата ѝ е надвиснала и по-сериозна заплаха. Оределите редици на самодивите и юдите не смогват да опазят света на живите от ужасиите, нахлуващи откъм Оня свят. Караконджули прииждат, пируват със страховете на смъртните и ръсят разруха след себе си, вдигайки мъртъвци от гробовете им.

За да възпре нашествието им, Срацимира ще трябва да си сътрудничи с глогаря Явор. Ловец на вампири, роден от съюза между плътник и жив човек, Явор пристига във Видин с мисията да прочисти града от неживи. Срацимира приема неохотно работата с него, но дали общата им обич към тежката музика може да скрепи доверието помежду им?

Междувременно психиатърът Орлин Лилов е изправен пред изключително странен случай. Бременната му пациентка твърди, че носи детето на змей в човешки облик. Заинтригуваният Орлин тръгва по следите на загадката в опит да я разнищи.

Съдбите на Срацимира, Явор и Орлин ще се усучат в пъстра плитка от опасности, свръхестествени разкрития и неочаквани съюзи. А Доброто и Злото са само двете страни на една и съща шевица.

Симона Панова достига нови змейски висини на работата си с писателското перо и повлича читателите в още по-смела, епична и вълнуваща фентъзи поредица на световно ниво. 

„Градска самодива“ е омайна отвара с дъх на билки и пресен хляб, която ни води по острия ръб между пламенната ярост и хладнокръвното спокойствие. Ловът започва и е време да изберете страна! 

Макар да е първа част от нова поредица, „Градска самодива“ разкрива някои ключови детайли от сюжетите на „Змей закрилник“, „Змей побратим“ и „Змей омайник“. Моля, обърнете внимание на това, ако все още не сте прочели трилогията, а имате намерение да го направите.

* * *

Из „Градска самодива“ от Симона Панова

Втора глава

Яркото декемврийско слънце блесна болезнено в очите ми. Първите му лъчи се отразиха в огледалната повърхност на Дунава и безмилостно се забиха в зениците ми.

Примижах, но светлината напираше и през процепа между клепачите ми. Въпреки това постоях до парапета на дигата, омагьосана от мъчителната красота на изгрева.

Как можех да се откажа от всичко това? Как…

С нежелание обърнах гръб на реката и закрачих по „Градинска“ покрай театъра. Умирах за сън, а денят едва започваше.

Леденият вятър ме пришпори да прекося площад „Бдинци“ почти тичешком. Вдигнах пухкавия бял шал над премръзналия си нос, зарових ръце дълбоко в джобовете си и свърнах в мъничката улица „Витоша“. След изтощителната смяна на Оня свят заслужавах кафенце при Николина.

За разлика от прочутата си софийска съименничка, видинската „Витоша“ рядко гъмжеше от народ. Нямаше и петдесетина метра дължина, ала също беше пешеходна и по протежението Ӝ се редяха магазинчета и кафенета. Вместо столично лустро, те излъчваха непретенциозен уют.

Повечето бяха още затворени – само заведението на Николина вече бе вдигнало дружелюбно кепенци в очакване на посетители. Макар и официално да се водеше „хлебарница“, местенцето беше нещо средно между чайна и пекарна за всевъзможни сладкиши и симидчета. Именно натам се насочих.

Отворих си вратата с лакът – бях овладяла умението да не докосвам дръжките с пръсти, и нахълтах като у дома си. Грозд медни звънчета мелодично оповести пристигането ми.

– Идвам, идвам! – обади се жизнерадостен глас откъм помещението зад тезгяха.

– Аз съм, Коле! – подвикнах, докато се настанявах на обичайната си маса между витрината с печивата и изящната виенска закачалка.

Миг по-късно Николина влетя в заведението, сподиряна от двете си дълги плитки, и ме сграбчи в здрава прегръдка, сякаш не се виждахме почти всеки ден. Дребна и слабичка, но жилава като стоманена струна, тя изглеждаше по-млада дори от мен. Подвеждащо, разбира се. Никоя от двете ни нямаше да остарее и ден повече.

Тазгодишният ми рожден ден – двайсет и седмият – беше първият, който посрещнах като самодива. Колкото и години да се изнижеха оттук насетне, физически щях да си остана на двайсет и шест.

– Какъв прекрасен шал! – възкликна Николина. Възхищавах се на дарбата ѝ да прави спонтанни комплименти: тя притежаваше добронамереност и хъс, достатъчни за поне десетина души. Трябваха ѝ с професия като нейната. И не, нямах предвид хлебарството. Да бъдеш орисница не бе шега работа.

– Баба ми го изплете – засмях се и изхлузих шала от раменете си.

Николина го пое с благоговение и се взря отблизо в сложните му релефни фигури. Тъмните ѝ дълбоки очи ми напомняха за кладенци: усмивката играеше по повърхността им като слънчев лъч, без да пробие утаилата се на дъното тъга.

– Какъв цвят беше поначало? – полюбопитства орисницата и ми върна шала.

– Розов! – сбърчих възмутено нос.ю

– Предимствата на това да си самодива, а? – смигна ми тя.

 – Не се оплаквам.

Откакто ме бяха Посветили тази пролет, с гордост носех самодивското бяло. Не че имах избор: всяка дреха, която сложех, неизменно побеляваше от само себе си.

Единственото изключение правеше четирицветната гривна от усукани конци в зелено, червено, оранжево и бяло, която никога не свалях. Всяка юда и самодива носеше такава от последните Горещници насам.

Поне нямах ограничения в стила на обличане. За градска самодива като мен бе далеч по-уместно да носи обикновени дрехи, били те и бели, вместо дълги самодивски роби.

Цветните тоалети не ми липсваха – още като смъртна клонях към бледите тонове заради вродения си албинизъм. Косата ми беше бяла като тебешир, кожата – и тя. Спокойно бих могла да ползвам кисело мляко за фондьотен, ако имах навика да се гримирам. Даже за ирисите ми не бе стигнал пигмент. В документите ми пишеше, че са сиви, само понеже във формулярите нямаше квадратче „безцветни“.

Самодива албинос. Рядка, но логична комбинация.

Стъклената врата прозвънтя напевно – нечия настойчива ръка се мъчеше да пребори заяждащата ѝ брава. Николина скокна да отвори. Миг по-късно юдата Юлия нахълта в хлебарницата като експлозия от яркочервен брокат.

– Благодаря ти, Коле! Здрасти, Мира!

– Сядай, Юле! – настани я Николина. Юдата свали виненочервеното си палто, кацна грациозно на един свободен стол и приглади враните си коси. С равния бретон и плътната очна линия приличаше на съвременна Клеопатра. В усмивката ѝ се таеше котешко лукавство, което прозираше дори през осезаемата умора.

– Капнала съм! – обяви тя, облегна лакти на масичката и зарови лице в дланите си. – Тези смени на Последните порти ще ме съсипят!

– Съчувствам ти. – Разкърших врат и заразтривах скованите си рамене. – Аз приключих в шест сутринта и още съм цялата изтръпнала.

Загриженост бликаше от кладенчовите очи на Николина:

– Как се справяте само с шепа хора?

– Едва смогваме! – изпуфтя Юлето. – Останали сме девет самодиви и шест юди, а друг не може да припари до Оня свят, камо ли да пази караконджулите да не избягат.

Всъщност не смогвахме.

– Проблемът е, че щом прекрачим Последните порти, телата ни започват да се вцепеняват. Бавно, но сигурно – додадох. – Налага се да напуснем Отвъдното, преди парализата да е засегнала важни органи, затова смените ни са къси. После цяло денонощие се възстановяваме.

Николина присви съчувствено устни, плесна с ръце и чевръсто се изправи.

– Тогава няма и да ви предлагам чай! Положението е сериозно – отсече тя и изхвърча към тезгяха, а плитките се развяха зад гърба Ӝ.

Юлето въздъхна блажено и се протегна, доколкото Ӝ позволяваше тясната яркочервена рокля. Не можеше да избяга от юдиното алено, както аз – от самодивското бяло. Не се и опитваше: залагаше на него от червилото и заплашително заострените нокти до петнайсетсантиметровите си токчета.

Знойната Ӝ красота, която тя изтъкваше с цял арсенал от хитрости, никога не оставаше незабелязана. Достатъчно бе Юлия да грейне на хоризонта и в нея се вторачваха стотици обожаващи очи. Интересът им я караше да цъфти: тя го търсеше, ласкаеше се от него, радваше му се.

Аз пък бях мизантроп с фигура на водосточна тръба. Мразех да привличам вниманието, затова пък с благодарност се криех в сянката на Юлето. До нея се чувствах невидима. В безопасност. Юдата потисна прозявката си и прекъсна размисъла ми:

– Какви лудории ще спретнеш днес?

Веждите ми се изстреляха нагоре. Дали изобщо някога бях извършвала каквато и да било „лудория“?

– Ще постегна прокълнатия лабиринт. Подземните тунели трябва да се разместят, че единият води при чудовището твърде рано. Призраците в картинната галерия са прекалено лесни, ще ги подсиля, за да изравня трудността на двата маршрута…

– Ох, ти с твойте компютърни игри! – подбели очи Юлия.

– Това ми е работата – свих рамене.

– Зарежи я и ела да работиш при мен! – стрелна ме с дяволит поглед тя.

– Така и не разбрах какво точно вършиш, Юле – намеси се Николина, която тъкмо се задаваше с поднос в ръце. – Какви са тия загадки и ключалки, за които все разправяш?

Юдата въздъхна примирено, сякаш се готвеше да обясни на баба си за двайсети пореден път как да снима с мобилен телефон. Въпреки младото лице на възраст Николина спокойно можеше да Ӝ бъде прабаба.

 – Държа стаи на загадките – рече простичко Юлия. – Който иска да играе, влиза вътре и го заключваме. Трябва да реши ребусите и да се измъкне за определено време, за да победи.

– Затова ли си наела къщата на „Широка“? – поинтересува се Николина, докато отрупваше кръглата масичка с плеяда от съдинки, фини като дантела. – Онази, дето прилича на обитавана от духове?

Е, духове нямаше, но пък под прага живееше един доста настъпателен смок стопан.

– Да. Стаите вътре са девет, всяка с тематични загадки. Различни са, но все свързани с българските традиции – заяви гордо Юлето. – Имаме например възрожденско читалище, грънчарска работилница, килийно училище, кръчма в родопско село…

– Как ти хрумват такива чудесии? – удиви се Николина.

– Повечето ребуси са дело на Мира. – Юдата кимна великодушно към мен. – Страшно я бива да ги измисля. Местните тийнейджъри ги обожават!

Махнах с ръка, пуснах бучка кафява захар в кафето си и го разбърках.

– Костен порцелан, нали? – смених темата. – Видински?

– Естествено. За вас само най-доброто – усмихна се Николина и посочи приканващо към платото с уханни домашни кифли.

 С радостно възклицание Юлия грабна най-горната и деликатно загриза рогчето ѝ.

Извадих шишенце дезинфектант, изсипах щедро количество в шепата си и се захванах да го втривам в кожата си. Беше ми навик: миех си ръцете десетки пъти на ден, дезинфекцирах ги през няколко минути. Натрапчиво или не, не можех, а и не желаех да спра.

Щом препаратът изсъхна, посегнах към чинията. Не бях кулинарен експерт, нито особено претенциозна към храната – ядях, за да оцелея, не за удоволствие. При все това се насладих на мига, в който тънката глазирана кифличка се разпука и шипковият мармалад бликна от пухкавата ѝ сърцевина.

– Вълшебница си, Коле – промълвих искрено и Николина засия.

В това време откъм джоба ми гръмна оглушителен китарен риф. Приятелките ми се стреснаха, а аз се ухилих.

– Телефонът ти не звъни, а трещи! – възмути се Юлия.

– Ама това е мелодичен дет метъл! – защитих се и приех обаждането.

– Здрасти, бабо?

– Здравей, Мирче! – разнесе се откъм слушалката. – Нали ще дойдеш утре следобед да помогнеш за Бъдни вечер?

Семейството ми не беше религиозно, но отбелязваше основните празници – навик, който ме озадачаваше като дете и дразнеше, като пораснах. Самодивският календар ми беше повече по вкуса. В него след зимното слънцестоене, което току-що бяхме почели, следваше Водици в края на Мръсните дни. Не можех обаче да откажа поканата. Времето ни заедно изтичаше.

– Чудесно! Ако минаваш през центъра, ще ми вземеш ли още прежда? От онази истинската, ръчно предената.

– Знам я. Тъкмо съм навън, ще купя и утре ще ти я донеса.

С привършването на разговора усетих как лицето ми помръква. Близките ми все още бяха до мен, а вече ми липсваха. Безсмъртието ми щеше да ме откъсне от тях, още преди старостта – тази нелечима смъртоносна болест – да ми ги е отнела.

Николина явно разгада причината за унинието ми.

– Това е най-болезнената страна на безсмъртието – пророни тя. – Ти оставаш млада, но за другите времето си тече.

– Страхувам се, че няма да мога да поддържам нормалния си живот още дълго – въздъхнах. – Кога ли ще започне да си личи, че не остарявам?

– Останалите нови юди и самодиви вече инсценираха смъртта си, за да се покрият – намеси се Юлето. – Само ние двете с теб сме още в града, сред хората.

– Не си представям да живея в гората, да се размотавам боса по ефирна роба и да събирам билки – направих гримаса.

– Нямаме ли друг избор?

– И Вечерницата, и Месечината ни посъветваха същото – вдигна рамене Юлия.

Именно така наричахме водачките си. „Месечината“ беше титлата на самодивската предводителка и в момента поста заемаше самодива на име Яна. Начело на юдите пък стоеше „Вечерницата“ и ни вдъхваше такова страхопочитание, че не смеехме да ѝ викаме просто Зора.

Допреди тазгодишния юли на власт бяха други Вечерница и Месечина – родни сестри, които бяха пренесли личната си вражда и върху подопечните си. Двете обаче загинаха в жестока битка по време на Горещниците, заедно с повечето ни посестрими. Тогава Яна и Зора поеха юздите и обединиха оцелелите.

За да скрепи съюза, Вечерницата върза на всяка от нас гривна в четири цвята: бяло, зелено, червено и оранжево. Бялото символизираше самодивското спокойствие, а червеното – юдината страст. Посланието беше да се гордеем с природата си, но и да уважаваме противоположните качества на другите посестрими.

Останалите два цвята сочеха посоката, в която да се развиваме. Зеленото тласкаше самодивите да приемат промяната и растежа, без да подчиняват всичко на волята си. Оранжевото пък напомняше на юдите да проявяват повече щедрост, добронамереност и грижа. Все трудни задачи.

– Стига де, Мира! – сопна се Юлия, подразнена от мрачното ми мълчание. – Я се стегни! Имаш вечна младост плюс специални самодивски умения. Какво повече искаш?

Свих рамене и посегнах за още една кифличка.

Какво ли? Исках сама да избирам къде и как да живея.

Никой не ме беше питал дали да ме направи самодива – посветиха ме и толкова. А аз обичах живота си на смъртна: кадифените улички в „Калето“ и прохладата на Крайдунавския парк, величавата „Баба Вида“ и тайнствения шепот на Дунава. Обичах да докосвам слънчевите зайчета по паркета в хола си и да пия кафе на балкона в компанията на грамадните чинари. Обичах да отмятам досадните работни задачи под акомпанимента на дивашки дет метъл.

Обичах целия мъничък свят, който си бях изградила. И колкото повече наближаваше моментът да се откажа от него, толкова по-свиден ми ставаше.