Думите на 2025 г. - империя и автокрация - са всъщност двете оси, които структурират политическите процеси в света. 2025 г. очерта тези оси много ясно и създаде условията за наистина екзистенциален избор. В следващите години всички страни, включително и Европа, от която сме част, ще трябва да се дефинират по тях. Не само страните, но и политическите партии вътре в тях ще трябва да изяснят своите позиции, което може да доведе до пренареждане на политическите системи.

Империя

През 2025 г. администрацията на президента Доналд Тръмп на практика сложи край на либералния ред в международните отношения, базиран на правила. Първо, Тръмп наруши дълголетните принципи на безмитна и свободна търговия. Второ, в стратегия си за сигурност Тръмп дефинира света като разделен на сфери на влияние, като заплю за себе си ексклузивно Америките, а явно и Гренландия. Нещо повече, в тази стратегия Европа е оставена да се справя сама, като се признават глобалните имперски интереси на Русия и Китай. Най-шокиращо, обединена Европа е представена като опасност за интересите на Американската империя, а фондацията "Херитидж" - мозъчен тръст, близък до Тръмп и движението около него - се обяви за разграждането на ЕС.

Империята и имперското мислене в този смисъл станаха доминиращата парадигма в международните отношения. Дали идеята за международен ред, базиран на правила, а не на имперски интереси може да бъде възстановен? В обозримо бъдеще ще е почти невъзможно, защото САЩ, Китай, Русия и много други вече са ясно в имперския лагер и разглеждат света като "зони на влияние". 

Изборът пред Европа

Изборът, пред който Европа и европейските страни са изправени, е следният: От една страна, те могат да решат да се развиват заедно като проект, който да може да се противопостави на другите империи. Това е пътят на задълбочаване на интеграцията в ЕС, на федерализиране на отбраната, външната политика и част от фискалната политика. ЕС не е империя, доколкото е изграден изцяло на доброволен принцип и не претендира за собствени зони на влияние. Но също така ЕС е универсален проект по подобие на империята и е единствен възможен неин конкурент. Това е така, защото той е изграден на универсални принципи: който ги спазва, ще може да се присъедини, ако иска. Съюз на суверенни държави със споделен суверенитет може ефективно да се противопостави на имперски амбиции. Все пак ЕС е втората или третата икономика в света с огромно богатство и потенциал.

Другият път пред ЕС е разпад на отделни нации, които ще се ориентират към определени зони на имперско влияние или опортюнистично ще опитват да изграждат национални (мини) империи. Някои ще се стремят да останат в евентуална германска империя, други - в руската, трети - в турската. А и изборът на държавите (особено на по-малките) в този случай няма да е важен - имперските центрове ще си ги поделят. А тези имперски центрове ще са извън Европа като цяло.

Автокрация

Втората ос на политическо деление е свободна демокрация срещу тирания и автокрация. Тиранията напредна през 2025 г., доколкото лидерът на свободния свят Доналд Тръмп прие (не само в Аляска) радушно и като равен Владимир Путин - един от лидерите на лагера на автократите. Нещо повече, в стратегията за сигурност на САЩ противопоставянето на автокрациите и защита на демокрацията все повече отстъпват.

В развитите демокрации също се забелязват автократични тенденции, най-напреднали в страни като Унгария, макар че ерозията на свободната демокрация не е сериозно напреднала в ЕС. Опитите за автократизация в България например завършиха с най-мащабните протести в защита на демокрацията и свободата от десетилетия - стотици хиляди излязоха по площадите и свалиха правителството. Сърбия и Турция са примери на много напреднала автократизация в Европа, а в Русия процесът е напълно завършен и тя се върна към имперското самодържавие.

Новите политически "кливиджи"

На повърхността може да изглежда, че политическите "кливиджи" ("разломи") в България, а и по света, са между либерали и консерватори, "соросоиди" и "копейки" и т.н. Но това е само страничен шум и пропаганден ефект. На базата на двете основни оси - империя и автокрация - политическите формации, които се получават у нас, а и в Европа са следните четири:

Евродемократи

Това са партии, които виждат бъдещето на демократична България в силна и обединена Европа. За да отстоява ЕС своята автономия в имперския свят, той трябва да се силен военно, външно-политически и фискално. Украйна е първия отбранителен рубеж на обединена Европа, която може да спре експанзията на руското самодържавие към границите на ЕС: това обяснява и солидарността, която ЕС колективно оказва на нападнатата страна. 

В тази категория партии у нас попадат ПП-ДБ и що се отнася до официално позициониране - ГЕРБ и ДПС. Проблемът с последните две е, че има съществено разминаване между официалната им позиция и поведението им по отношение на демократичната ос, което прави възможна и класификацията им в следващата категория.

Евроавтократи

Това са проевропейски партии, които обаче имат автократични тенденции. В България тук попадат и ГЕРБ, и ДПС не като откровено заявени позиции, а като политическа практика.

Завладяването на държавни институции, вкарването на политически опоненти в затвора, доминирането на основните медии с непрозрачни форми на натиск, структурната корупция са все практики, които са от репертоара на автокрациите. Все пак прикритата автокрация е по-добрата опция, отколкото откритите автократични заявки на Виктор Орбан например. Византийската, балканската политика е по-задкулисна, но и тя може да доведе до сходни нива на концентрация на власт.

Импероавтократи

Това са партии, които обслужват чужд имперски проект - да речем руски или турски - или пък опортюнистично се надяват на някаква собствена национална миниимперия. Често те правят и двете заедно. Примерът за импероавтократ в европейски план е споменатият Виктор Орбан, който вече сякаш говори от името на някаква въображаема Централно-европейска империя, наследник на Австро-Унгарската.

В съвременният свят подобни бутикови проекти са, разбира се, невъзможни, и самата полезност на Орбан е по-скоро като троянски кон я на Русия, я на САЩ в ЕС. По сходен маниер у нас могат да бъдат разглеждани партии като "Възраждане" и "Величие". Корнелия Нинова се стремеше да превърне БСП в Орбанова формация с традиционен руски уклон. Макар и да не успя напълно, нейната следа върху социалистите остава и те в момента са в сериозна криза на идентичността си.  

Имперодемократи

Това са партии, които сами по себе си са за демократична и свободна вътрешна политика, но в международен план са против ЕС и дори лелеят собствени имперски амбиции. Найджъл Фараж в Обединеното кралство, Герт Вилдерс в Нидерлания са парадигматични примери за подобни партии.

Имперският уклон на Фараж е явен и той резонира с имперското наследство на Британия, но същевременно показва, че дори тя не може да претендира за истински имперски статус в съвременния свят на суперсили като САЩ и Китай. Не случайно (поне засега) Великобритания просто губи от Брекзит, каквото е разбирането на огромното мнозинство от британци. Това не пречи обаче на новият проект на Найджъл Фараж да набира скорост, което е демонстрация на потенциала на имперодемократите. В България донякъде ИТН може да бъде сложен в тази категория. Нероденият проект на Румен Радев сигурно също би се разположил тук или в горната категория (импероавтократи). 

***

Новите кливиджи изместват старото деление "ляво-дясно" и по-новата му вариация - либерали и консерватори. Със сигурност етикетите на четирите категории партии могат да се променят, но описаната същност ще остава. Също така нови партии могат да целят по тактически причини да остават амбивалентни между различните категории, за да привлекат повече избиратели. Но в един момент те ще трябва да се определят по осите империя и автокрация, които ще са ключови в политиката.

Комбинацията между империя и автокрация обикновено води до война. Това е историческият опит на човечеството. Войната в Украйна се случи преди да разберем истинската причина за нея. А тя е завръщането на империите и несвободата в Европа. Има време за противопоставяне на тези процеси, но проблемът е, че мнозина ще предпочетат да ги подпомагат с цел партийна и електорална изгода.

Дойче Веле