Иво Димчев в неделя вечерта получи награда "Икар" в категория "съвременен танц и пърформанс". Той беше отличен за спектакъла си „Опервил“, Театър „Азарян“, Национален дворец на културата и „Фейсбук театър“, Мозей. Предлагаме ви неговата реч при получването на приза.

Първо, не мога да не благодаря на Пламена Гиргинова и Николай Войнов за това, че ме последваха в това доста особено преживяване.

Не мога да ви опиша , колко съм щастлив всеки път , когато било то в Париж, Амстердам, Брюксел или Франкфурт хора от публиката и мои колеги ме питат: От къде ги намери тези двамата , те са просто уникални! 
И на мен, докато ми капе мед от устата, отговарям, намерих ги в България, там е пълно в уникални млади изпълнители! Сигурен съм, че другата седмица в Хебел театър в Берлин хората ще имат същите реакции.

Относно спектакъла...Винаги съм искал да напиша и поставя екпериментална опера. Не съм предполагал, че това ще се случи именно в България и че именно тук бих намерил правилните хора за това. Не мога да не благодаря специално и на г-н Боршош и неговия екип, че предоставиха сцената на театър "Азарян", за да може българската аудитория да има възможност да види спектакъла. 
Опервил се е играл на няколко прекрасни сцени в Европа през последната година, но в театър Азарян, той изглежда наистина перфектно.

Този спектакъл е преди всичко един експеримент с идеята за това, какво е опера, какво е театър, какво е хореография, какво е драматургия или по-скоро какво тези понятия биха могли да бъдат на практика, различно от това, с което сме свикнали. Опервил е опит да създам нещо ново, нещо което ми е липсвало като сценична форма, и по-специално ми е липсвало на Българска сцена. 

Един много нашумял съвременен европейски хореограф Тино Сегал, който представя работата си само и единствено в галерии и в музеи за съвременно изкуство, твърди, че театралната сцена отдавна е изразходвана като възможности. 
Това може да бъде изказване само от човек, който е неспособен да понесе отговорността, която театралната сцена изисква от един артист към своята публиката. 

Отговорност, която е сведена до минимум в музеите за съвременно изкуство, където нещата са обикновено смляни и кондензирани като форма и съдържание и са превърнати често в неангажиращи туристически атракции.

Аз мисля, че Театралната Сцена има все още абсолютно безкраен потенциал от възможности и ние като съвременни артисти сме длъжни, като едни луди учени, чрез постоянно съмнение в статуквото, експерименти, крайна прецизност, но и с достатъчно уважение към зрителя, да се възползваме и да изследваме тази безкрайност.

Много ми се иска Българският Театър, Танц, Пърформанс да бъдат на световно ниво и поради граничността си и доброто си качество да имат думата в развитието и оформянето на съвременните сценични изкуства, а не приживе да се превръщат в предмет на археологията. 

Това зависи изцяло от нашата смелост, нашата лична нужда от свобода и от примера, който даваме на по-младите от нас. Личната, вътрешна, творческа свобода, е нещо, което нито един политик, министър или джихадист не могат да ви отнемат. За това, мили колеги, нека не си я отнемаме сами. Честит празник и благодаря за наградата!