Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

19 август 2022 година

– Квачик, квачик, дай калачик! (детска игра, нещо като нашата гоненица – бел. прев.) – викат дечурлигата на детската площадка, надвиквайки сирената.

Това беше вчера. В деня, когато тук, в Салтовка, са загинали 17 души и 42-ма са ранени.

Паркирах пред блока късно вечерта. Разнебитена, измъчена, зверски уморена. Денят беше ужасен – взривове, пожари, срутени къща, от руините на която не могат да извадят хората. Защото са глухонеми и не чуват спасителите, и не могат да викнат.

Сирената не млъква. А дечурлигата играят на гоненица на детската площадка пред моя вход.

Такъв кадър непременно трябва да има в бъдещия документален филм за войната, за Украйна, за този осакатен град.

Защото това е самата истина за живота. Такава, каквато е. Без украси. Без лозунги, без патос, без сценарий.

Без омръзналото "спешно, всички в скривалищата"! Хора, хайде да говорим сериозно, какво ти скривалище, да му се не види? В Харкив, където ракетата от Белгород долита за 40 секунди. Където първо се взривява, а после се включва сирената. Където няма – и не е имало всъщност – никакви скривалища, освен обикновените мазета в жилищните блокове. А в тях има влага и плесен, буркани със зимнина и стари колелета.

Там можеш да изкараш половин час, но да живееш половин година е невъзможно!

Да, ние всички сме малко смъртници. Хората, останали да живеят в този град. Съзнателно или не, но ние приехме тази реалност. Всеки има своите причини за това. Дали те са разбираеми за другите, не е важно. Познавам дама, която не напуска града с двете си деца, за да „не разтури семейството“. Тя е сигурна, че щом замине, мъжът й тутакси ще й намери заместничка.

Дали подкрепям нейната позиция? Не, разбира се. Дали я разбирам? Разбира се – да.

Истината за живота – тя винаги е грозна, неправилна, нелепа. И прекалено лична.

Всеки ден пътувам за болницата, при мама, по едно и също време. И всеки ден се срещам на пропуска (централният вход е затворен от февруари) с едър мъж, който товари в разнебитената „Бърза помощ“ телата на умрелите през нощта, завити в чаршафи.

Да. Всеки ден ние с него си срещаме погледите Минавайки покрай него, аз едновременно задържам дишането, за да не усещам миризмата на смъртта, и се вглеждам в неговите „пакети“ – дали сред тях не е нашият чаршаф? Лилав, на ромбчетата...

Тези пет секунди траят вечност. Днес, вероятно, задържах погледа си по-дълго. Един от чаршафите ми се видя познат…

– Кой от вашите е тук? – пита ме мъжът.

– Мама, – отговарям с пресипнал глас.

- Не-е-е, – зарадва се той. – Тази нощ са само мъже.

Истината за живота – тя винаги е такава. Малко цинична. Странна, с дребни, едва доловими детайли.

Ето, току-що купих на мама детска храна от магазина. Пред касата се наредиха нашите момчета, военните. В бойна екипировка, с бронежилетки и автомати.

Да, в TikTok те са котенца. Готини, силни, най-добрите. И аз се гордея, когато ги гледам. В TikTok. А в магазина усещам тревога. Трябва ли да обяснявам защо?

Дали подкрепям украинската армия? Без съмнение – да. Смятам ли, че защитниците на страната ми и града могат да се дислоцират във всяка една точка, удобна за тях? Разбира се. Страх ли ме от тази близост? Да, страх ме е.

Истината за живота винаги е такава – противоречива.

През вчерашния ден получих не по-малко от 100 съобщения с призив „спешно да заминавам“. Имаше дори варианти „да инжектирам на старците ми приспивателно и да ги изкарам без тяхното съгласие“.

Хора, скъпи мои! Вярвам, че вие го предлагате от все сърце, че искрено се тревожите за нас.

Но как да ви го обясня… Всичко това изглежда така, сякаш съществува само вашата истина за живота, а моята я няма. Или моята е погрешна.

Но тя съществува. Разбирате ли? Съществува. Просто я приемете, като „Квачик, квачик, дай калачик".

P.S. Умолявам, престанете да говорите с лозунги. Всички сме в обща беда. И заминалите, и останалите. И окупираните, и евакуираните. Всички сме украинци. Хайде да не се осъждаме един друг и да не диктуваме „как е редно“. Струва ми се, че това е важно.

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR-директор на местния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.

Превод Валентина Ярмилко