Премиерата на „Да покориш себе си“ от Силвия Аздреева – българката, изкачила трите световни осемхилядника само за година и два месеца, – успя да извиси над 400 посетители на събитието на 8848 метра над земята – до Покрива на света – и право в сърцето на буря от емоции и вдъхновение.

Малко след 19:00 ч. на 17 януари 2023 г. в импровизирания базов лагер на сцената на столичния Sofia Live Club президентът на Българската асоциация на спортните журналисти и съавтор на изданието Найден Тодоров, както и самата Силвия Аздреева поведоха зрителите на експедиция към най-страшните моменти от пътя на едно (не)обикновено момиче към сбъдването на немислимото.

„Това не е книга за алпинизъм, това е вдъхновение. Вдъхновение, покрито не със сняг, а с уважение – към природата и планината. Към природата и хората. Към нечовеците, за които няма невъзможни неща.“ 

Това сподели Найден Тодоров по повод изумителната упоритост, която повежда Силвия към смъртоносния К2 и срещата лице в лице със смъртта, към върховете Еверест и Лхотце, както и към съдбата ѝ да стане първият българин, изкачил ги последователно за малко над 27 часа. 

Емоционално и напълно искрено Силвия разказа за своята работа с живата легенда на алпинизма Нирмал Пурджа – Нимсдай, пред когото тя твърдо заявява, че ще изкачи първото си голямо предизвикателство – връх Ама Даблам, но не и без българското знаме; за близките срещи със суровото лице на природата, в които на изпитание са подложени физиката и психиката на човек; за оцеляването по време на лавина, както и за мислите, които се сипят в улея на собствения ти ужас, когато си на ръба на живота.

„Всеки има някаква лудост в себе си и трябва да ѝ даде поле за изява и да не слуша какви ограничения му налагат останалите хора… Вие сте тези, които трябва да повярвате в себе си, за да могат другите да ви повярват“, каза самата Силвия Аздреева пред публиката. 

А в този момент пред притихналата публика Найден Тодоров изненадващо покани майката на българската алпинистка на сцената, която самоотвержено, с много любов и страх, съпреживява всяка стъпка на дъщеря си в прегръдките на снега. Към върха.

Написана с много душа и вдъхновение, „Да покориш себе си“ доказва, че с правилната мотивация, усилени тренировки и страст, която бушува в гърдите като буря, човешкият дух може да бъде непоклатим. Защото винаги може по-добре. А каквото важи за планината, важи и за живота.

Момент от премиерата на книгата. Снимка "Сиела"

Из „Да покориш себе си“ от Силвия Аздреева

К2

Да видиш смъртта в лицето

Разминала се с поредната екстремна ситуация и изкачила се по стъклено ледената стена, видях, че хората вече бяха напреднали. На едно място пак имаше струпване. Теренът си беше окей. Вече можех да предположа какво има там, въпреки че времето ставаше все по-зле и нямаше добра видимост. Да, и там имаше труп.

По-гадно дори от смразяващата ситуация до Стъпалото на Хилари на Еверест, когато се изплъзнах и увисналото мъртво човешко тяло ме теглеше надолу към себе си.

Тялото беше успоредно на въжетата, лежеше с краката надолу. На една страна. С лице към нас. Кошмар! Клинът, на който трябваше да си сменим осигуровката, обаче беше забит точно до главата на горкия загинал човек. Чувала съм, че ползват някои мъртви тела за маркировка на маршрута.

Заради наклона парапетът беше много стегнат. Въжето нямаше аванс. Това означаваше, че за да си сменя осигуровката, трябваше едва ли не да легна и да се озова точно срещу главата на мъртвеца. Ужас на ужасите. Като видях какво прави Пасанг и какво трябва да направя аз след малко, изпаднах в паника. Започнах да рева. Вик на водача ме извади от това състояние. Трябваше да го направя. Наведох се. Опитвах да държа погледа си настрани, но ужасът е на сантиметри от теб. Не може да стискаш очите си затворени. Искаш – не искаш, поглеждаш, за да не объркаш нещо. Гледах лицето на смъртта от сантиметри.

То приличаше на стар вестник – пожълтяващо бяло, изсъхнало. Бяха издърпали шапката му надолу поне да не се виждат очите му. Тази гледка вече не знам как щях да я преживея.

Аз рева с глас, шерпът ми се опитва да ме предизвика да помръдна. Колкото и да ставаш машина, сърцето ти все още живее в нея и я управлява. Беше ми жал за горкия човек. Колко сълзи съм проляла в нормалния си живот за починали кучета и котки, а сега гледах от сантиметри мумифицираното лице на загинал човек. Каквото и да си видял, колкото и пъти да си го видял, не ставаш безчувствен. Поне аз. Жал и болка разкъсваха сърцето ми, рев раздираше гърдите ми.

Пасанг се върна и ми помогна да изляза от тази критична ситуация на пълен блокаж. Да се наложи той да ми помогне да си прехвърля осигуровката през трупа, това описва състоянието ми на тотален ступор.

Първата българка на К2

Следващият път, в който ревах, беше на върха. Вече от щастие.

Човекът с лилавия костюм ни забави адски много. Повечето хора вече се връщаха. По пътя срещнах норвежката Кристин Харила – жената, изкачила всички 14-хилядника за 92 дни, подобрявайки извънземния рекорд на Нирмал Пурджа. Какво постижение! И то от жена! Аз бях под върха, тя слизаше, току-що изкачила К2 – последния връх от скоростното ѝ изкачване на Хималайската корона. Поздравих я. 14-те осемхилядника за 3 месеца. Уникална жена.

„Браво, Силвия. Давай, не остана!“ Не знаех кой е човекът, който ми го казва. Когато ти говорят през маска, не разбираш кой е срещу теб. Той я свали. Беше Габриел, с когото качихме заедно Еверест. Височинен фотограф, снимаше Кристин Харила. Едва успях да отговоря: „Поздравления, Габриел. Колко има до върха?“ По думите му – един час. Преспи сняг и облаци. Непрестанен снеговалеж. Небето и земята, по която стъпвах, се сливаха. Все пак се загатваха очертания на хълмчета. В един момент въжетата свършиха. Близо до върха. Поредният абсурд. Ходех в страх и по инерция.

В нищото се появи силует. Приближих. Беше Мингма Дейвид. Какво правеше още тук? Отдавна беше изкачил К2 за рекордния шести път, но стоеше с камерата, останал да снима нас: „Поздравления, Силвия! Ти изкачи К2“.

„Ама къде е този връх“, попитах, недоумяваща. „Ето го отпред“, отвърна Мингма Дейвид.

Видях знаменцата. Помолих котките да ме преведат по страничния наклон към тях. До върха нямаше въжета.

27 юли 2023 г., 12:53 часа пакистанско време. Изкачих К2.

Прегърнахме се с Пасанг и заплаках.

Огледах се около мен. Знаех, че съм на 8611 метра, но всъщност нямаше никаква гледка. Нямаше и други хора, само двамата с водача ми. Приседнахме, там не можеш да стоиш прав. Не знаех къде са Марио и Евгени. Не се бях обръщала назад, гледах само напред. Евгени пристигна след време, Марио го нямаше. Грабнах радиостанцията.

– Нимсдай, Нимсдай, тук Силвия.

– Силвия, казвай направо.

– На върха съм. Аз съм на върха! На К2!

– Браво! Гордея се с теб! Върни се надолу успешно!

Върховната емоция ме завладя, когато развях българското знаме: „Леле, Силве, ти качи и К2!“.

Бях горда. Първата българка на К2. Третият българин, изкачил К2. След изключителния ни алпинист Боян Петров и още един силен български мъж и човек с характер за пример – Стефан Стефанов, на най-техничния и опасен, втория по височина връх в света, стоях аз – онова същото високо размечтало се момиче от Петрич. Извадих и флага на родния град.

Този път носех снимка на семейството си. Снимах се с нея. Близките ми са винаги с мен, и сега бяха. Те качваха с мен през цялото време. Не съм била сама. Сега бяхме заедно на върха. Цялото ми семейство изкачи К2 с мен.

Интернет на 8611 метра

Изведнъж чух звуци от другия ми живот. Някой до мен получаваше съобщения. Истина ли е това? Бях прибрала телефона на топло след бързото снимане на върха. Халюцинирам ли? Извадих го веднага.

Месец и половина нямах интернет на базовия лагер, а на К2, на втория най-висок връх в света, имах интернет от мобилния оператор. Невероятно! Как е възможно това?

Какво направих първо? Обадих се на майка ми по WhatsApp. Не звънеше изобщо. Набрах сестра ми – звъни, но не ми вдига. Как да очаква, че аз ще ѝ звънна точно днес? Набрах брат ми. Вдигна: „Какво става?“. Преди да кажа и гък, се разревах.

„Брат ми, качих К2, на върха съм.“

Чух радостни възгласи. Беше с цялото семейство и ме беше пуснал на високоговорител. Не можа да повярва, че му се обаждам от върха. Чухме са за секунди. Повече плачех, отколкото говорех: „Хайде, че трябва да слизам“.

Пак опитах да се свържа с майка ми – неуспешно. После се оказа, че си взела нов телефон и имала проблем с приложението. Сестра ми пък била в другата стая и не чула.

Майка ми и сестра ми казаха, че никога няма да си го простят – уникалната възможност да ме чуят директно от върха.

Пасанг Нима даде знак, че повече не може да стоим. Точно щяхме да тръгнем, когато се зарадвах, все едно аз бях изкачила К2 отново. На върха се зададе Марио. Заплакахме заедно. Изпълнихме обещанието си – да стоим заедно на върха.

Радостта горе е огромна, но кратка. Мисълта, че трябва да слезеш, не спира да човърка съзнанието ти. Това не беше щастливата развръзка. Предстояха най-кошмарните дни, които съм преживявала някога в планина и едни от най-кошмарните в живота си. Но все още не знаех.