Article_top

Клуб Z

ДИЛЯНА ДИМИТРОВА

„Днес имах представление. Ще го помня дълго, защото се борих в епична битка с три деца. Борих се физически, борих се със средствата на моята професия, борих се с положението в нашата страна, борих се с последиците от това, че културата у нас е някъде си. В тази битка аз май не победих, но поне се опитах.“

Думите са на Владимир Карамазов, написани във фейсбук след спектакъл на „Трите мечки“. Трите „мечки“ Владо Карамазов, Захари Бахаров и Юлиан Вергов са актьори, които обичат искрено театъра и го играят на инат. Не печелят много от него, но биха могли да живеят и само с играта си на сцената – не, разбира се, и преди да придобият звезден статус с роли в масовата култура, в телевизионната лотария и бинго.

Във въпросната вечер, описана от Карамазов, няколко пораснали деца стоят на първия ред, доведени може би насила от баба си. Дали заради нея, или заради лекомисленото си безгрижие, тинейджърите скучаят, вдигат шум и нехаят за онзи свят, който се разкрива пред тях на сцената.

Карамазов видимо страда и не отчита, че на първия ред не стоят съдове – празни, за да ги напълни с „Арт“. Тези три момчета не са дошли да чуят текст от Ясмина Реза, а вероятно смешки за Али Реза. Пълни са догоре с културата на „Бинго за милиони“, с наивни теории за лесно бъдеще – със същите илюзии, в чийто капан е паднал и самият Карамазов, приемайки да води шоу по телевизията.

„Приложих цялото си умение като актьор, дадох всичко от себе си, за да им стане интересно. Успях за около 15 минути. От мен течеше пот и май това леко ги заинтригува…“, пише актьорът.

Нека си спомним и впечатленията на един политик от театрално представление преди 5 или 6 години:

„Толкова пот и енергия, колкото Рачков изкара в това представление, не сме правили националният отбор по карате на тренировка. То не бяха скокове, лицеви опори, действително той е един невероятен талант.“

Талантът бе измерен с количеството пот, които бяха хвърлени на сцената. Това явно е мярката за изкуство на силните на деня – изречена публично, тя се превръща в дозата, която е склонен да приеме с охота масовият зрител – отвикнал от културата, но удобно заемащ стола всяка вечер във фермите за зрители пред екрана и поглъщащ риалити шоута, лотарии и прочие луни и кички.

Карамазов е сравнително млад актьор, но вероятно е от последните генерации у нас, за които театърът не е просто забавление за 2-3 часа, а любим ритуал, който започва с редене на опашка за билети, след това уединение в тъмния салон, а по-късно вечеря с приятели и разговори до полунощ за изкуството и въобще. Време е театърът да започне да отглежда своите зрители – с внимание и отдалече, както правят с малките деца в Софийска филхармония – иначе публиката им ще се оттегли по естествен път. На тяхно място ще останат скакалците от читалищната ера на това изкуство.

Грижата за публиката не е само мъка на държавата. Затова критиките към поредицата образователни концерти за деца в столичната зала „България“ не само не са основателни – ако отливът на публика продължи, авторите на тези пледоарии на презрението скоро ще пресмятат колко са зрителите в салона и ще се питат защо няма интерес към Дмитрий Шостакович и Алфред Шнитке.

„Театърът не е концерт на площада. Театърът е нещо специално. Децата трябва да го знаят. Водете децата си на театър и ги учете да ценят и обичат изкуството. Говорете им и не позволявайте да станат празни, неуки, нечувствителни и груби. Ако това не се промени, нашето общество ще продължи да е лесно за манипулация. Глупавите хора лесно се лъжат. Ако възпитате децата си да ценят изкуството, те ще научат и техните. А изкуството ще им даде много. Ще ги направи добри и интелигентни хора. Не губете време“, пише Карамазов.

Силни думи. Дано не останат само във фейсбук. Защото преди 26 години културата получи свободата си, но всяка година отстъпваше територии – без бой, но със суета и с гръмки фрази понякога. Тази дистанция роди публика, жадна за телевизионни акробатики, неспособна да си обясни логично правилата за поведение в театрален салон или концертна зала. От нея можете да чуете и следните размишления:

„Защо да слушаме тъжна музика, тя е пропаганда на Запада…“

Снобски за телевизионното поколение публика са изискванията за тишина по време на симфоничен концерт, защо не е прието да се ръкопляска по време на паузите, защо е нужно изкуството да бъде уважавано. Това не става по принуда, както вероятно е направила бабата на въпросните три момчета – без да ги е водила години преди това на детски представления и концерти, та един ден да стигнат до „Арт“ на Ясмина Реза. А може би тийнейджърите са очаквали да видят малко циркаджилъци от т.нар. мечки в театъра – като на онези, които поставят капан в салоните именно за телевизионните зрители. Защото Владимир Карамазов, Захари Бахаров и Юлиан Вергов също са „мечки“, както са кръстили на шега и театралната си трупа. Независимо, че правят театър, а не са машини за аплаузи.

„Дано не ми се случи пак да вляза в подобна тежка битка“, заключва Карамазов.

Ще му се случи. Отдавна е напуснал кулата си от слонова кост.

Площад Славейков

 

ДИЛЯНА ДИМИТРОВА

„Днес имах представление. Ще го помня дълго, защото се борих в епична битка с три деца. Борих се физически, борих се със средствата на моята професия, борих се с положението в нашата страна, борих се с последиците от това, че културата у нас е някъде си. В тази битка аз май не победих, но поне се опитах.“

Думите са на Владимир Карамазов, написани във фейсбук след спектакъл на „Трите мечки“. Трите „мечки“ Владо Карамазов, Захари Бахаров и Юлиан Вергов са актьори, които обичат искрено театъра и го играят на инат. Не печелят много от него, но биха могли да живеят и само с играта си на сцената – не, разбира се, и преди да придобият звезден статус с роли в масовата култура, в телевизионната лотария и бинго.

Във въпросната вечер, описана от Карамазов, няколко пораснали деца стоят на първия ред, доведени може би насила от баба си. Дали заради нея, или заради лекомисленото си безгрижие, тинейджърите скучаят, вдигат шум и нехаят за онзи свят, който се разкрива пред тях на сцената.

Карамазов видимо страда и не отчита, че на първия ред не стоят съдове – празни, за да ги напълни с „Арт“. Тези три момчета не са дошли да чуят текст от Ясмина Реза, а вероятно смешки за Али Реза. Пълни са догоре с културата на „Бинго за милиони“, с наивни теории за лесно бъдеще – със същите илюзии, в чийто капан е паднал и самият Карамазов, приемайки да води шоу по телевизията.

„Приложих цялото си умение като актьор, дадох всичко от себе си, за да им стане интересно. Успях за около 15 минути. От мен течеше пот и май това леко ги заинтригува…“, пише актьорът.

Нека си спомним и впечатленията на един политик от театрално представление преди 5 или 6 години:

„Толкова пот и енергия, колкото Рачков изкара в това представление, не сме правили националният отбор по карате на тренировка. То не бяха скокове, лицеви опори, действително той е един невероятен талант.“

Талантът бе измерен с количеството пот, които бяха хвърлени на сцената. Това явно е мярката за изкуство на силните на деня – изречена публично, тя се превръща в дозата, която е склонен да приеме с охота масовият зрител – отвикнал от културата, но удобно заемащ стола всяка вечер във фермите за зрители пред екрана и поглъщащ риалити шоута, лотарии и прочие луни и кички.

Карамазов е сравнително млад актьор, но вероятно е от последните генерации у нас, за които театърът не е просто забавление за 2-3 часа, а любим ритуал, който започва с редене на опашка за билети, след това уединение в тъмния салон, а по-късно вечеря с приятели и разговори до полунощ за изкуството и въобще. Време е театърът да започне да отглежда своите зрители – с внимание и отдалече, както правят с малките деца в Софийска филхармония – иначе публиката им ще се оттегли по естествен път. На тяхно място ще останат скакалците от читалищната ера на това изкуство.

Грижата за публиката не е само мъка на държавата. Затова критиките към поредицата образователни концерти за деца в столичната зала „България“ не само не са основателни – ако отливът на публика продължи, авторите на тези пледоарии на презрението скоро ще пресмятат колко са зрителите в салона и ще се питат защо няма интерес към Дмитрий Шостакович и Алфред Шнитке.

„Театърът не е концерт на площада. Театърът е нещо специално. Децата трябва да го знаят. Водете децата си на театър и ги учете да ценят и обичат изкуството. Говорете им и не позволявайте да станат празни, неуки, нечувствителни и груби. Ако това не се промени, нашето общество ще продължи да е лесно за манипулация. Глупавите хора лесно се лъжат. Ако възпитате децата си да ценят изкуството, те ще научат и техните. А изкуството ще им даде много. Ще ги направи добри и интелигентни хора. Не губете време“, пише Карамазов.

Силни думи. Дано не останат само във фейсбук. Защото преди 26 години културата получи свободата си, но всяка година отстъпваше територии – без бой, но със суета и с гръмки фрази понякога. Тази дистанция роди публика, жадна за телевизионни акробатики, неспособна да си обясни логично правилата за поведение в театрален салон или концертна зала. От нея можете да чуете и следните размишления:

„Защо да слушаме тъжна музика, тя е пропаганда на Запада…“

Снобски за телевизионното поколение публика са изискванията за тишина по време на симфоничен концерт, защо не е прието да се ръкопляска по време на паузите, защо е нужно изкуството да бъде уважавано. Това не става по принуда, както вероятно е направила бабата на въпросните три момчета – без да ги е водила години преди това на детски представления и концерти, та един ден да стигнат до „Арт“ на Ясмина Реза. А може би тийнейджърите са очаквали да видят малко циркаджилъци от т.нар. мечки в театъра – като на онези, които поставят капан в салоните именно за телевизионните зрители. Защото Владимир Карамазов, Захари Бахаров и Юлиан Вергов също са „мечки“, както са кръстили на шега и театралната си трупа. Независимо, че правят театър, а не са машини за аплаузи.

„Дано не ми се случи пак да вляза в подобна тежка битка“, заключва Карамазов.

Ще му се случи. Отдавна е напуснал кулата си от слонова кост.

Площад Славейков

Коментари

Анонимен's picture
Анонимен

Сия

Жал ми е за театъра, но не ми е жал за Карамазов. Както казва Теди Москов, артистът идва в театъра между две реклами (две лотарии). Ами публиката му е същата като на "левче-кефче". Какво се чуди?

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Туристическият сезон е слаб. Как да привлечем повече туристи по родното Черноморие?