След като романът „Мръсни дни“ излезе като част от каталога на едно от най-големите фентъзи издателства в световен мащаб TOR и потопи родни и чуждестранни читатели в богатата митология на славянския фолклор, е време Геновева Димова да се завърне с огненото му продължение – „Страшни нощи“.  

С него българката, която стана част от най-обещаващите млади гласове на фентъзи жанра, завършва дуологията „Вещерски регистър на чудовищата“ и поднася втора доза омайна отвара със запазените си съставки: майсторски стил, хаплив хумор и спираща дъха мистерия. 

Черноград и Белоград отново отварят врати за почитателите на ужасяващо примамливите фентъзи приключения в духа на Тери Пратчет, Лий Бардуго и Катрин Арден. Отвъд Стената няма безопасни места. Само „Мръсни дни“ и още по-„Страшни нощи“.

Вещицата Косара най-сетне успя да възвърне сянката си, a с нея магията и мястото си в Черноград… Е, и да се сдобие с още единадесет сенки на убити вещици, които я превръщат в една от най-могъщите магьосници отвъд Стената. Но и бавно я докарват до полуда, задушавайки мислите ѝ с неподчинението си. 

Косара е убедена, че просто иска да се върне към стария си живот. За тази цел тя трябва наистина да повярва, че Змеят веднъж завинаги е изчезнал от живота ѝ, затворен в Стената. Ала нещо ѝ подсказва, че истината далеч не е толкова приятна. 

Поредица от странни събития, сред които убита вещица с две сенки, сковаващ студ в средата на юни и меко казано объркващ инцидент с ято кокошки, ще отведе Косара към Белоград по стъпките на нова мистерия. 

В другия ѝ край я очаква не кой да е, а полицаят Асен Бахаров, който е започнал свое собствено разследване – въпреки заповедите на началниците си. Имат ли връзка убийствата от двете страни на Стената? И защо червената нишка между всички улики се оказва контрабандистът Константин Караиванов – престъпник, с когото Асен има сметки за уреждане? 

Косара усеща как миналото се е втренчило в нея с огромните си жестоки очи. И когато крехката граница между световете започва да се пропуква и нашествие от кикимори и караконджули се появява не през Мръсните дни, а през юни, младата вещица осъзнава, че нещо сериозно се е объркало. И че вината за всичко това може би е нейна.

Геновева Димова. Снимка "Сиела"

Геновева Димова разгръща мащаба на епичната си история с още по-дръзки сюжетни обрати, чудовищен хумор и несравнима атмосфера. Вдъхновена от духа, историята и раните на Източна Европа, „Страшни нощи“ е фентъзи наслада от най-висок ранг, която читателите няма да могат до оставят от здрач до зазоряване. 

Изненадваща, уверена, иронична и провокативна, „Вещерски регистър на чудовищата“ е точната поредица с лют нрав, която да ви връхлети в началото на 2026 г. 

* * *

Из „Страшни нощи“ от Геновева Димова

Снимка "Сиела"


ГЛАВА 1

Косара

Тъкмо минаваше полунощ и ударите откъм часовниковата кула още отекваха из празните улици, докато Косара бързаше по тъмната пресечка. Миришеше на изгорели въглища и предстоящ снеговалеж и ако не знаеше, че е последната седмица на пролетта, тя би повярвала, че е декември. Върховете на ушите ѝ щипеха от студа.

Най-накрая стигна целта си – внушителен салон на главната улица. Косара беше свикнала да вижда големите му прозорци осветени и приканващи, с дръпнати кадифени завеси, разкриващи уюта вътре. Тази нощ помещението беше тъмно. На скърцащи вериги над вратата се полюшваше табела: „Вещерски покой“.

Салонът не беше наречен така заради клиентелата си. Всъщност никоя себеуважаваща се вещица не би го посетила. Беше кръстен на собственичката си, София Караджова. София се беше специализирала в призоваването на многострадални духове от отвъдното, за да могат роднините им да им задават какви ли не идиотски и досадни въпроси.

Косара твърдо вярваше, че смъртта би трябвало да те освободи от семейните събирания, но не по тази причина не одобряваше бизнес модела на другата вещица. София изкарваше цяло състояние по време на Мръсните дни, когато световете на живите и мъртвите се приближаваха най-много. Повечето други вещици бяха твърде заети да предпазват града от чудовищата – докато София беше по-загрижена за печалбите си.

Косара почука на вратата. Отвори ѝ Вила, което не я учуди. Именно старата вещица беше повикала Косара тук посред нощ.

Истинската изненада беше колко уморена изглеждаше Вила. Кожата ѝ беше изгубила блясъка си. Очите ѝ бяха кървясали и заобиколени от морави кръгове.

– Влез – подкани я Вила. – По-живо. Опасявам се, че новините не са добри.

Косара я последва по коридора. Дебелият килим приглушаваше стъпките им. Въздухът бе наситен с аромата на тамян, но Косара долови и миризма, от която ѝ призля. Кръв.

– Какво става? – прошепна тя. Не беше напълно сигурна защо. В салона беше толкова тихо, че ѝ се стори неуместно да повишава глас. – Като каза, че е спешно…

– Много даже. Щом ченгетата надушат, че нещо не е наред, ще си донесат торбичките, пинсетките и стъкленичките и ще оберат всичко. Трябва да го видиш преди това.

– Кое да видя?

Вила се обърна толкова рязко, че Косара едва не се блъсна в нея. Кристалният полилей освети лицето ѝ, при което торбичките под очите ѝ изпъкнаха още повече.

– София е мъртва. Убита.

За миг Косара остана да стърчи на място и да премигва с полуотворена уста, докато осмисляше думите на Вила.

– Как?

– Обезглавена. – Косара трепна, но Вила продължи все така безизразно: – Сенките ѝ ги няма.

– И двете ли?

– И двете.

Дланта на Косара инстинктивно се стрелна към огърлицата от сенки на шията ѝ. Беше опитвала да ги остави вкъщи, но с колкото и защитни заклинания да ги обкръжаваше, никога не се чувстваха в безопасност сами. Бяха ѝ се оплакали.

Двете сенки на София не бяха като дванайсетте на Косара. От всички тях Косара умееше да контролира само своята. Останалите си имаха собствено мнение. И нищо чудно – нали не ѝ бяха дадени от собственичките си. Беше ги убедила да ѝ помогнат да победи Змея, но това не ги правеше нейни.

София, от друга страна, владееше отлично своите сенки. Това правеше убийството ѝ още по-стряскащо.

– Сега разбираш защо те повиках – обади се Вила. – Някой е тръгнал на лов за вещерски сенки. Отново.

– Как е възможно? – попита Косара. – Щом ги няма, значи София ги е дала доброволно. А после…

– После е била обезглавена като обикновен упир.

– Защо му е на някого да я обезглавява? Освен ако не се е тревожел да не упиряса?

Дори и тогава би било достатъчно да постави две сребърни монети върху очите ѝ. Или да ѝ забие трепетликов кол в сърцето. Или по дяволите, да я погребе с торба ориз, та да е прекалено заета с броене на зрънцата, за да изпълзи от гроба.

Обезглавяването намирисваше на престараване.

Косара загриза долната си устна. Беше започнала да се напуква от студа.

– Покажи ми.

Вила си пое дълбоко дъх, преди да отвори вратата. Миг по-късно Косара разбра защо. Връхлетя я мощната воня на гнилоч.

В стаята беше топло. В огнището гореше силен огън, обагряйки стените в жълто и оранжево, и се отразяваше от локвите засъхнала кръв по паркета. Тялото беше голо, като се изключи провесената между гърдите стъкленичка, където София беше държала втората си сянка. Беше строшена. Над нея се виждаше прерязаното ѝ гърло: кървава пихтия.

Стомахът на Косара се преобърна. Вила беше впила поглед в нея и чакаше, а на Косара ѝ се щеше единствено да изтича обратно навън и да си поеме глътка въздух, непропита от миризмата на смърт.

– Какво очакваш от мен? – сопна се тя.

– Нали имаш опит с подобни неща. Търси улики.

Косара изсумтя. Трудно би нарекла трескавото си ровене из жилището на Ирник Иванов в Белоград „опит“. Нищо общо с дългогодишната кариера на Асен. И все пак даде всичко от себе си. Първо коленичи до тялото и го огледа набързо, като потискаше надигащите се в гърлото ѝ киселини.

За един отчаян миг я обзе надеждата, че мъртвата все пак не е София. На слабата светлина в салона кожата ѝ изглеждаше твърде тъмна.

Беше наивна мисъл. Богата жена като София би могла да си позволи екзотична почивка на слънчево място. Всичко в тялото крещеше, че пред Косара е именно бившата ѝ колежка, като се започне от отличителния ѝ яркочервен лак за нокти и се свърши с малката татуировка на китката ѝ: три спирали, преплетени в сложна фигура.

После Косара огледа стаята. Убиецът беше внимавал да не остави явни отпечатъци от пръсти. Подът беше безупречен, като се изключи кръвта: нямаше петна, нито следи от обувки, нито паднали косми. Косара провери пепелника и го завари пълен с тънките фасове от цигарите на София, до един омазани с червеното ѝ червило. На един рафт беше оставена самотна винена чаша. По ръба ѝ се виждаше същото червено.

Всички следи сочеха, че София е била сама тази нощ. А в същото време човекът, взел сенките ѝ, трябваше да е бил неин познат. Не можеш да откраднеш вещерска сянка – трябва да бъде дадена доброволно.

Но тогава защо ще я убива, след като е получил онова, което иска? Какво би оправдало подобна безсмислена смърт?

Косара си пое дълбоко въздух, за да успокои разтуптяното си сърце, и незабавно съжали, когато миризмата в стаята се настани за постоянно в ноздрите ѝ.

– Откри ли нещо? – попита Вила.

– Нищо, освен…

Очите на Косара се върнаха към гърдите на София. Кожата под строшеното шишенце беше белязана с клеймо, старо и отдавна избеляло до сиво. Преплетените К-та на Караиванов.