Невероятната и малко известна история на Рудолф Врба – човека, който извършва немислимото и успява да избяга от Аушвиц, за да предупреди света за случващото се там – излиза на български език във впечатляващото издание „Беглецът от Аушвиц“ от награждавания журналист Джонатан Фрийдланд. 

В своя мащабен и впечатляващ документален труд за Холокоста Фрийдланд проследява ужасите, които словакът преживява в концентрационния лагер, трудния път към бягството и неимоверните усилия, които той полага, за да разпространи свидетелствата си. 

10 април 1944 г. Тази паметна дата бележи деня, в който 19-годишният Рудолф Врба (тогава все още Валтер Розенберг) и 25-годишният Алфред Ветцлер се превръщат в двама от първите евреи, които успяват да избягат от нацисткия лагер на смъртта. 

В „Беглецът от Аушвиц“ Джонатан Фрийдланд проследява в най-дребни детайли всички моменти от безпрецедентното им бягство, както и свидетелствата за живота в концентрационния лагер – от депортационните влакове и товарните вагони, през т.нар. отдел за сортиране на заграбените вещи на затворниците „Канада“, газовите камери, крематориумите и всички части от добре смазаната и потайна машина за масово изтребление, наречена Аушвиц. 

Разминавайки се на косъм с куршумите на нацистите, през планини и реки, Рудолф Врба се впуска в надпревара със самата смърт и се връща в родната си Словакия, за да предаде над 30-страничен детайлен доклад за случващото се в Аушвиц. Докладът достига чак до до Рузвелт, Чърчил и папа Пий XII и е първият документ, който убеждава Съюзниците, че в окупираната Полша се извършва безмилостен геноцид.

Въпреки че в резултат на свидетелствата му са спасени двеста хиляди унгарски евреи, до края на живота си Рудолф Врба смята, че броят на спасените е можел да бъде много по-висок. Голяма част от усилията му са посрещнати с недоверие и пренебрежение, които обаче не отказват Врба от мисията му да продължава да се бори срещу планината от лъжи. 

Базиран на свидетелствата и спомените на някои от най-близките хора на Врба, мащабният документален разказ на Джонатан Фрийдланд се чете като исторически трилър, без това да отменя достоверността на включената в книгите фактология.

„Беглецът от Аушвиц“ е смайващ портрет на една многопластова и дори противоречива личност. Това е историята на забравения герой на Холокоста, която може да служи на човечеството като универсален и все по-актуален урок за влиянието на информацията (и дезинформацията) и самоотвержеността да рискуваш всичко в името на истината. 

* * *

Из „Беглецът от Аушвиц“ от Джонатан Фрийдланд

Снимка "Сиела"

Пролог

След дни на отлагане, след седмици на обсебваща подготовка, след месеци на наблюдаване на неуспешните опити на други хора и след две години, през които той беше видял мащабите на злото, на което човешките същества са способни, моментът най-сетне беше настъпил. Беше време да избяга.

Другите двама лагеристи бяха на предвиденото за целта място. Без да кажат и дума, те кимнаха: сега е моментът. Валтер и Фред не се поколебаха. Покатериха се върху трупите, намериха отвора и един след друг се спуснаха вътре. Миг по-късно другарите им поставиха дъските по местата им над техните глави. Един от тях прошепна: Bon voyage. И изведнъж всичко потъна в мрак и тишина.

Без да губи време, Валтер се залови за работа. Извади махорката – вид евтин съветски тютюн, за който му бяха казали. Беше го приготвил според инструкциите: потопен в бензин и изсушен. Започна бавно да го пъха в процепите между дъските, като понякога го духаше леко, а друг път го изсмукваше, за да го постави точно където трябваше да бъде, надявайки се, макар и с усещане за безнадеждност, че съветският военнопленник, който го беше научил на този номер, е бил прав и миризмата ще отблъсне кучетата. Не че те разчитаха единствено на творението на Валтер. Вече се бяха погрижили земята около скривалището им да бъде поръсена обилно със специално приготвения тютюн, така че кучетата на СС  въобще да не припарват наблизо. Ако увереността на онзи войник от Червената армия беше основателна, Валтер и Фред трябваше да могат да стоят приведени в тази дупка под купчината дървесина, пазейки тишина и необезпокоявани от никого, точно толкова дълго, колкото се налагаше: три дни и три нощи.

Валтер се загледа във фосфоресцентните стрелки на часовника си. Минутите едва се влачеха. Искаше му се да се изправи и да се поразтегне, но не можеше да направи подобно нещо. Ръцете и краката му се схващаха, но той знаеше, че ще трябва да издържи, и то без да издава никакви звуци. Беше твърде рисковано за разговори. В някакъв момент Валтер усети как Фред, който беше с шест години по-голям от него, го хвана за ръката и я стисна. Валтер беше едва на 19 г.

Какво беше това? Звук на стъпки. На приближаващи се стъпки. Това ли беше краят за Валтер и Фред, толкова скоро след началото? Двамата посегнаха инстинктивно към бръснарските ножчета, които носеха със себе си. Бяха се разбрали по този въпрос: можеше да ги хванат, но нямаше да позволят да ги подложат на разпит. Вместо това щяха да сложат край на всичко, докато все още бяха в тази дупка в земята; щяха да превърнат скривалището си в гробна яма.

Не че есесовците щяха да ги оставят тук. Те щяха да довлекат труповете им обратно в лагера. После щяха да ги подпрат с помощта на лопати или да ги окачат на бесилката, с табелка около вратовете им, която да предупреждава останалите – същият спектакъл, който следваше след всеки неуспешен опит за бягство. Щяха да превърнат труповете им в трофеи.

Нервите на Валтер сякаш се обтягаха с всяка изминала секунда. Ямата, в която бяха, беше толкова малка. Но после стъпките – ако наистина бяха стъпки – заглъхнаха.

Сирената започна да пищи точно в 18:00 ч. през онази петъчна вечер. Виеше така, че караше въздуха да вибрира и кръвта във вените ти да замръзва; същинска глутница от хиляда вълци, виещи едновременно. Двамата бяха чували сирената достатъчно пъти; звукът беше толкова пронизителен, че дори есесовците запушваха ушите си с пръсти. И въпреки че шумът, който наставаше, беше ужасен, всички затворници го приветстваха: той им казваше, че поне един от тях е отсъствал от вечерната проверка – и че може би някой от лагеристите е избягал от Аушвиц.

Сирената беше знакът, който Валтер и Фред чакаха. Двамата излязоха от основното помещение, което беше предвидено за четирима, и се провряха в страничното разклонение, което приличаше на коридор и можеше да побере най-много двама души. То беше замислено като допълнително ниво на сигурност, скривалище в скривалището. Двамата се напъхаха вътре и легнаха един до друг, без да помръдват. Валтер почти изпита облекчение. Най-сетне чакането беше свършило; двамата бяха влезли в битката. Бяха си вързали парче мек вълнен плат през устата, за да не издадат себе си – или другаря си, – ако се закашлят. Движеха се единствено блестящите стрелки на часовника.  

Те нямаше да го видят, но знаеха какво ще последва след сирената. И много скоро го чуха: полицейската хайка беше започнала. Наблизо се чу грохотът, произвеждан от близо 2000 чифта ботуши, крачещи тежко по земята. Началниците на охраната ту псуваха, ту нареждаха с рев – не просто даваха заповеди, а крещяха, защото, имайки предвид какво се беше случило два-три дни по-рано, те знаеха, че ново бягство би било унижение за тях. От устата на кучетата се стичаха лиги, докато те изравяха от земята всеки потенциален признак на живот, свързан с някой немощен и треперещ затворник; 200 кучета, обучени точно за тази цел. Есесовците щяха да претърсят всеки хребет и всяка падина, всеки храст и всеки ров; щяха да осветят всеки изкоп на територията на разпрострелия се нашироко метрополис на смъртта, какъвто беше Аушвиц. Търсенето беше започнало и нямаше да спре в следващите три дни.

Фред и Валтер знаеха това с точност, защото нацистите имаха протокол за сигурност, от който никога не се отклоняваха. Тази външна част на лагера, където лагеристите полагаха робски труд, се охраняваше само през светлата част на деня, когато затворниците работеха. Нямаше нужда този участък да се охранява през нощта, когато всички затворници, подобно на стадо, се бяха прибрали във вътрешния лагер, зад неговите две редици телени огради, по които течеше ток. Имаше само едно изключение от това правило: ако някой от зат-ворниците липсваше и се предполагаше, че може да е опитал да избяга, есесовците оставяха часовоите във външния пръстен на пост, по един пазач с картечница във всяка наблюдателна кула.

СС претърсваха лагера в продължение на 72 часа. След това заключаваха, че беглецът (бегълците) се е измъкнал, и оттам насетне отговорността за претърсването на по-широкия район и залавянето на беглеца се падаше на Гестапо. Охранителите във външната част на лагера получаваха заповед да се оттеглят, оставяйки я без надзор. А това означаваше, че в охранителната система на нацистите имаше пролука – не в буквалния смисъл на думата, а под формата на вратичка. Ако един затворник някак си съумееше да се скрие във външната зона и охранителите не го откриеха през трите денонощия след прозвучаването на сирената, дори СС и техните кучета да продължаваха да се опитват да го намерят, на четвъртата нощ той можеше да излезе от скривалището си и щеше да се озове насред външен лагер, в който няма и един пазач. И тогава можеше да избяга.

Валтер чу познат глас. Онзи ужасен пияница, унтершарфюрер  Бунтрок, беше наблизо и даваше заповеди на няколко злочести свои подчинени. „Погледнете зад онези дъски – казваше им той. – Използвайте главите си!“

Фред и Валтер зачакаха в бойна готовност. Есесовците се приближаваха. Двамата вече чуваха шума на ботуши, стъпващи върху дъските над главите им, в резултат на което в дупката се отрониха няколко парченца пръст. Преследвачите бяха толкова близо, че Валтер можеше да чуе тежкото им дишане.

После дойдоха кучетата, които започнаха да дращят по дървесината, да сумтят и да душат, преминавайки от една дъска към следващата; пъхтенето им се чуваше през дървените стени и покрива на скривалището. Да не би съветският затворник да е грешал по отношение на своята специална тютюнева смес? Или пък Валтер беше разбрал погрешно инструкциите му? Защо тези кучета не биваха прогонвани от миризмата?

Този път Валтер посегна към ножа си вместо към бръснарското си ножче; нуждаеше се от оръжие, което да използва срещу други хора, а не срещу себе си. Усещаше ударите на сърцето си.

Но като по чудо моментът отмина. Преследвачите от СС и кучетата им се отдалечиха. В мъничкия двоен ковчег, който им служеше за скривалище, Фред и Валтер си позволиха да се отпуснат за миг и да се усмихнат.

Само че облекчението им не трая дълго. През цялата вечер и през онази първа нощ в скривалището звуците на стъпки и лаещи кучета ту приближаваха, ту се отдалечаваха; ту се усилваха, ту отслабваха; чуваха се ту по-отчетливо, ту по-меко, после пак се усилваха, докато преследвачите се връщаха отново и отново в същия район. На Валтер му харесваше да си мисли, че долавя чувство на безсилие в гласовете на есесовците, докато те претърсваха същия участък отново и отново. Чуваше как псуват, докато разбутваха за втори и трети път купчина дървесина или керемиди, тършувайки на място, което по-рано бяха претърсили два пъти.

Валтер и Фред отчаяно искаха да се раздвижат или да се поразтегнат, но не посмяха да го направят. Валтер копнееше да стопли леденостудените си ръце и крака, но и при най-малкото движение цялото му тяло се сковаваше от изгарящи спазми. Ако един от двамата задремеше, другият оставаше нащрек, ослушвайки се за всякакъв намек за движение наблизо. Дори сънят не им носеше отдих, а само кошмари за едно безкрайно настояще, закотвено в тази подземна кутийка: същински пъкъл под земята, но още по-голям ад над нея.

Валтер и Фред чуха началото на сутрешната смяна – познатите звуци, съпътстващи полагането на принудителен труд. Тази част от лагера беше строителна площадка и скоро започнаха да отекват звуците от блъскането на дървен строителен материал, дрънченето на метал, лаенето на кучета и крясъците на есесовците и техните довереници. Валтер и Фред смятаха, че рискът извършващите робски труд затворници да ги притеснят, бърникайки по тяхната купчина дървесина, е минимален – тези дъски не бяха заделени за употреба в близко бъдеще – и въпреки това не можеха да се отпуснат. Минаха десетина часа, преди шумът да утихне и бригадата да се прибере в казармите по команда.

През цялото време двамата мъже не дръзваха да помръднат, защото знаеха, че във вътрешния лагер есесовците щяха да претърсят всяка барака, склад, умивалня, тоалетна и навес, обръщайки всяка временна постройка за живеене с главата надолу. Разбира се, имаше си система: есесовците извършваха претърсванията си в поредица от все по-малки кръгове, като полицейските кучета бяха в средата на групата, така че да препречат пътя на плячката отвсякъде. Щом стигнеха до центъра на най-малкия кръг, започваха отначало.

Нацистите бяха толкова близо до двамата толкова много пъти, че Валтер смяташе, че е цяло чудо, че не ги бяха открили часове по-рано. Фред беше на друго мнение: „Тъпи копелета!“, каза той, когато беше безопасно да наруши тишината. Може би се правеше на смелчага. Двайсет и четири часа след задействането на плана им за бягство Фред, точно като Валтер, не можеше да сложи и хапка в устата си. Те бяха скътали известно количество провизии в тясното коридорче: няколко килограма хляб, внимателно разделен на парчета, наред с малко маргарин и бутилка, пълна със студено кафе. Но двамата бяха толкова нервни, че изобщо не им беше до храна.

Макар че се влачеше, времето все пак минаваше и накрая съботата отстъпи мястото си на неделята. Сега вече двамата бегълци решиха да рискуват: за първи път, откакто бяха чули сирените, излязоха от страничната дупка и се прехвърлиха в относително по-широката основна част на бункера. Макар че Валтер се беше опитал да запълни пролуките в стената и по покрива с обработения тютюн, той не беше запушил всичките и вътре се бяха просмукали мразовити водни капки от сутрешната мъгла.

От неподвижното лежане двамата се бяха схванали до болка. Фред не можеше да помръдне дясната си ръка и изобщо не усещаше пръстите си. Валтер поразтри рамото му, за да стимулира кръвообращението. Не останаха задълго в по-голямото пространство.

Есесовците продължаваха да претърсват лагера. Валтер и Фред замръзнаха на място, когато в ранния следобед чуха двама мъже, германци, на метри от тях – толкова близо, че долавяха всяка тяхна дума.

„Не може да са се измъкнали – каза единият. – Все още трябва да са в лагера.“

Германците започнаха да размишляват за възможните скривалища на Фред и Валтер. Единият явно сочеше към нещо: „Ами онази купчина дървесина?“.

Валтер и Фред не помръдваха.

„Смяташ ли, че биха могли да се крият под нея? – попита вторият глас. – Може би са си направили малка ниша.“

Според колегата му това беше малко вероятно. В края на краищата, размишляваше той на глас, при това с право: „Кучетата вече претърсиха мястото десетина пъти“. Освен ако липсващите евреи не бяха намерили някакъв изобретателен начин да отблъснат кучетата от миризмата на човешка плът.

Последваха думи, изразяващи решителност, и обяснение, че „си струва да опитаме“, след което Валтер и Фред чуха двамата германци бързо да се приближават.

Валтер отново грабна ножа си. Същото направи и Фред.

Двамата германци се покатериха върху купчината дървен материал и започнаха да я разтурят, дъска по дъска. Махнаха най-горните дъски, после втория ред и накрая, с известно усилие, третия и четвъртия ред.

Ако се беше случило 10 секунди по-късно, щеше да е прекалено късно. Не за първи, а може би за осми или девети път животът на Валтер беше спасен от случаен миг на късмет, в този случай – късмет, който не можеше да се прояви в по-точен момент.

В далечината настана суматоха; чуваха се далечни гласове, издаващи вълнение. Валтер и Фред можеха да доловят как мъжете над главите им спират да тършуват и наострят уши в опит да разберат какво става. Мина една секунда. После още една. Накрая един от двамата германци каза: „Хванали са ги! Хайде, побързай!“. И тогава Валтер и Фред чуха как хората, които бяха напът да ги открият, бързо се отдалечаваха.

Неделната вечер освободи мястото си на понеделнишката сутрин. Сега беше въпрос на отброяване на минутите; Валтер се взираше в стрелките на часовника си, знаейки, че ако двамата с Фред съумееха да издържат само още малко...

Сутрешната смяна се завърна, донасяйки със себе си същата врява, същите човешки викове и кучешко лаене, които щяха да продължат да се чуват през следващите десет часа, всяка минута нижеща се мъчително бавно.

Накрая бригадата се прибра обратно в казармите. Трите дни почти бяха изминали.

В 18:30 ч. Валтер и Фред най-сетне чуха сигнала, за който копнееха. Изречени на висок глас, думите отекнаха надалеч: Postenkette abziehen! Postenkette abziehen! Това беше заповедта за разпускане на grosse Postenkette, външната верига от часовои. Чуваше се как заповедта се препредава с викове от една наблюдателна кула на следващата, от следващата на по-следващата и така нататък, разпространявайки се из целия периметър – по-силно, когато се приближаваше; по-слабо, когато се отдалечаваше – докато не направи пълен кръг. За Валтер и Фред тези думи, бълвани гръмогласно от мъжете, които ги бяха поробили и бяха убили стотици хиляди хора като тях, техни близки, приятели, познати и непознати, звучаха като най-сладката музика на света. Те бяха признание за поражение от страна на есесовците, приемане на факта, че се бяха провалили в усилията си да заловят двамата затворници, чиито дири бяха загубили.

В съответствие с протокола за действие на СС часовоите в наблюдателните кули във външната част на лагера бяха разпуснати и кордонът се стесни, ограждайки само вътрешния лагер. Валтер чуваше как есесовците се връщат в кулите в по-тесния периметър. Това беше големият пропуск в системата за охрана на Аушвиц – пролуката, през която Валтер и Фред отдавна бяха планирали да избягат от лагера.

Огромно беше изкушението да хукнат да бягат, но те му устояха. Първо трябваше да излязат от страничната дупка. При Валтер и най-малкото движение изпращаше остра болка по ръцете, краката, торса и врата му. Мускулите му бяха схванати и студени, първите му движения бяха конвулсивни и несигурни, все едно тялото му трябваше да се научи отново как да изпълнява основни двигателни функции. И на двамата им отне време, но се добраха до основната яма. Направиха по няколко клякания и се поразтегнаха, редувайки китките и ходилата си. Накрая, сами в тъмнината, се прегърнаха.

След това си поеха дълбоко въздух и притиснаха длани в покрива, за да се опитат да отместят най-долната дъска. Но тя отказваше да помръдне. Пробваха да отместят покрива от друго място, но той все така не помръдваше. Дали това нямаше да се окаже фаталният пропуск в плана им? Дали двамата по невнимание не се бяха запечатали в собствения си гроб? Това беше единственото нещо, за което не бяха тренирали и дори не бяха помислили. Бяха допуснали, че щом могат да натрупат дъски една върху друга, тогава ще могат и да ги махнат. Само че да вдигнеш дъските, когато си отгоре, е лесно, защото можеш да ги махнеш една по една. Не можеш обаче да направиш същото, когато си отдолу, защото тежестта на цялата купчина те притиска.

Блъскайки в екип и сумтейки от болка, те успяха да повдигнат една от долните дъски не повече от два сантиметра. Но това беше достатъчно, за да си осигурят опора. Сега можеха да хванат дъската точно толкова, колкото беше необходимо, за да я изтикат встрани. Фред се обърна към Валтер с усмивка на уста. Слава богу, че бяха тези германци, които за малко щяха да ни намерят, прошепна той. „Ако те не бяха преместили онези дъски, сега щяхме да бъдем заклещени.“

Задачата им отне повече време, отколкото си бяха представяли, но накрая в онова, което беше служило за покрив на техния дом от петък насам, се появи отвор, през който се показа осветеното от Луната небе.

Събраха отново сили и продължиха да местят и да блъскат дъските, докато не успяха, напрягайки се неимоверно, да се извлекат навън. Най-сетне се бяха измъкнали от дупката.

Но все още не се бяха измъкнали от лагера. Тепърва трябваше да изминат огромно разстояние, преди да могат да се наредят сред първите евреи, успели да избягат от Аушвиц – и да останат навън. И все пак Валтер беше развълнуван – независимо че това вълнение не беше новост за него. Защото това не беше първото му бягство. И нямаше да бъде последното.