Арт критиците носят всевъзможни шапки, но напоследък най-полезни ще са им строителните каски. В цяла Америка градежът на музеи бележи бум. Същото важи и за останалия свят, с изключение на задушените от аскетизъм европейски столици.

През май в Ню Йорк, съпроводен с възторжени хвалби и възнаграден с километрични опашки, музеят „Уитни“ отвори крайречен филиал. Недалеч от там „Метрополитън“, Музеят на модерното изкуство и Американският музей за естествена история се разширяват, а „Студио музей“ в Харлем съобщи, че ще се мести в нова сграда. Това лято галерията „Броуд“ – най-новото средище за модерно изкуство в Лос Анджелис, се настани в кристална кутия на Гранд авеню. Миналата година в Европа изникнаха „Прада“ в Милано, „Луи Вюитон“ в Париж и Музеят за съвременно изкуство „Гараж“ в Москва. Австралийският музей в Сидни се разширява, а Абу Даби и Хелзинки скоро ще открият филиали на „Гугенхайм“.

Откакто през 90-те „Гугенхайм“ в Билбао на арх. Франк Гери повлече крак за екзотични музейни сгради, някои от които съмнителни, бяха построени много храмове на изкуството. Думата „храм“ тук е използвана съзнателно. Както църквите и катедралите преди са стояли на върха на архитектурната йерархия, днес музеите са мечтата на всеки именит архитект. Финансовите Медичи на 21 век не харчат много пари за религиозни институции, а за нови музеи, особено такива, чиито имена привличат толкова големи бюджети, колкото някога са били заделяни за катедрали. По отношение на архитектурните амбиции арт галериите са новите църкви: това вече трябва да ви е ясно. Но кои са новите църковни енориаши и какъв тип поклонения се извършват там?

Непорочни колекции

Ако музеите са станали висша форма на строителство, това далеч не е защото ролята на църквата е намаляла през последните столетия и нещо е трябвало да запълни празнината. Напротив, промяната в статута на музейната архитектура съответства на промененото разбиране за мястото на изкуството в обществото и ролята му в оформянето на самото общество.

Преди катаклизмите в края на 18 век светското изкуство е намирало подслон предимно в благороднически колекции – като картината галерия „Сан Суси“ на Фридрих Велики в Потсдам или галериите на Борджиите (бел. ред. – известна днес като галерия Боргезе) и Дория Памфили в Рим. Те били пищно украсени, понякога с иконография по стените, която възхвалявала суверените или аристократите, които ги притежавали. Тези галерии имали съвсем малко или никакво обществено предназначение.

През 19 век, особено в Англия и Германия, музеите били създавани специално с целта да бъдат места за етично и социално израстване на обществото. Тази функция се отразила и на архитектурата им: най-вече музеят „Саут Кенсингтън“ в Лондон и настоящият музей „Виктория и Албърт“, една псевдоренесансова смесица, олицетворяваща обществените добродетели и въздигаща морала.

Но през 20 век естетическото съзерцание става само по себе си добродетел и музейната архитектура се променя в съответствие с новите ценности. Общинският музей в Хага на архитект Фредрик Петрус Берлаге, открит през 1935 г., се смята за първата наистина модерна музейна сграда. Той изразява съвременния дух с геометричен под и дълга алея, разделяща „светския“ град от „свещения“ музей. И най-важното – безукорно бели интериорни стени. Музеят на модерното изкуство на Едуард Дърел Стоун и Филип Гудуин, който отваря врати няколко години по-късно в Ню Йорк, отива дори по-далеч. Неговите чисти бели повърхности са идеалната среда за показване на арт творбите от онова време. Всички трансформации на изкуството през последните 80 години не са направили нищо, с което да оспорят върховенството на белия куб: чисти, дори свещени пространства, в които експонатите се къпят в старателно калибрирана светлина. Дори музеят „Гараж“ на Рем Колхас в Москва, в чиято вътрешност намират място съветски монументи, държи на белите стени в изложбените зали.

Белият куб е само най-очевидната религиозна заемка в музейната архитектура. Такива са и гигантските атриуми – характерни не само за проектираните от Франк Гери „Гугенхайм“ в Билбао и „Луи Вюитон“ в Париж, но и за реновирания Музей на съвременното изкуство на Йоширо Танигучи, „Тейт Модърн“ на Херцог и Де Мюрон, Харвардския арт музей на Ранцо Пиано и музеят „Библиотека Морган“ в Ню Йорк, чиито огромни пространства карат посетителите да се чувстват незначителни – точно като в кораба на някоя базилика. (Една от най-приятните изненади в „Уитни“ на Ренцо Пиано е, че се въздържа от подобна грандомания; сградата е по-близка до напомнящия фабрика център „Помпиду“ в Париж, отколкото до предишното му доминирано от атриум творение в Харвард).

Все по-големите арт музеи оказват все по-силно влияние върху градския пейзаж. Бъдещата нова сграда на Окръжния музей на изкуството в Лос Анджелис, проектирана от швейцарския архитект Петер Зумтор, е толкова голяма, че ще пресече булевард „Уилшър“. Тя ще надвисне над люшкания от земетресения град като храм или кралски дворец от преди няколко столетия.

Да се помолим

Арт музеят измества църквата като апогей на архитектурните амбиции, но една друга още по-любопитна духовна промяна може би се случва вътре, между белите стени. Днес често използваме религиозен език, когато говорим за изкуство. Ние отиваме на „поклонение“ в музеи или културни забележителности по далечни места. Изпитваме „богоговение“ пред велики картини и огромни арт инсталации. Особено значими творби като „Мона Лиза“ в Лувъра често са излагани в самостоятелни ниши, за да можем да им коленичим по-лесно. Кой е най-натовареният ден от седмицата в повечето съвременни музеи? Неделя – денят, в който преди посещавахме други места за преклонение.

Леко църковният стил на музейната архитектура и все по-очевидното църковно поведение на арт аудиторията са доста иронични, особено ако си припомним колко далеч е религията от света на съвременното изкуство. Очакваме да попаднем на подчертано религиозно изкуство само в исторически експозиции или когато посещаваме изложби от държави извън Западния свят. От друга страна, съвременното изкуство с религиозен уклон се набива на очи. На Биеналето във Венеция, където държавите показват собствени изложби, Ватиканската беше осмяна като ретроградна и неуместна. А на последното издание на „Документа“ – германско мегашоу, което се прави веднъж на пет години, арт директорът Каролин Кръстев-Бакърджиев (бел. ред. – видна американска изкуствоведка и кураторка от българо-италиански произход) се замеси в странна препирня с местната католическа църква, която издигна символична скулптура на Стефан Балкенхол (бел. ред. – германски скулптор) в камбанарията на Каселската катедрала. Дамата настоя скулптурата (която не е особено внушителна) да бъде премахната, за да не си помислят хората, че е част от шоуто.

Ако Каролин Христов-Бакърджиев е сметнала, че нейната „Документа“ – най-голямата и значима съвременна арт експозиция в цял свят, може да бъде застрашена от една-единствена скулптура в църква, това вероятно се дължи на факта, че изкуството не иска да рекламира новото си амплоа – форми и функции, които доскоро бяха запазени за духовенството. Наследството на Просвещението – за добро или лошо – е, че само рационалното и светско знание днес се смята за истинско, а твърденията, прокламирани от религията, нямат обществена, а само лична стойност. Музеите, не само тези на изкуството, но и на историята и природните науки, които са посветили по-голяма част от миналото си на светския тип истина – онази, която е изкристализирала в резултат на задълбочени изследвания и е щателно систематизирана.

Днес, с всички тези огромни инсталации и статуи с монументални размери, изглежда, че вдъхновената от науката ера отминава. Онези възвисяващи се стъклени атриуми в Париж и Абу Даби са в крак с духа на времето, което сега вдъхновява друг тип истина – нещо по-смътно, но по-лесно възприемано от размахващите смартфони естети, които все още не са се отърсили от смъртта на Бог.