Няма правило как да поставиш Шекспирова пиеса – имаш пълна свобода, стига само да намериш добра причина за решението си, твърдят в Уест Енд, малката държава на театъра в Лондон. През 2016-а, Годината на Барда, отбелязваме 400 сезона от смъртта на британския драматург, а „Гардиън“ публикува стотици вдъхновени статии за автора, накарал света да се влюби в театъра, десетки видеа с най-добрите актьорски превъплъщения в негови герои. Сега изданието предлага личните разкази на прочути творци, изследвали и показали своя Шекспир.

Крал Цимбелин в Бъкингамския дворец

Дизайнерът Ник Ормерод разказва как е преместил Шекспировите древни брити в XX век в постановка на „Цимбелин“

Работата ни като сценографи е прагматична. Трупата пътува много, така че постановките ни трябва да са мобилни: можем да сме в Лондон тази седмица, в Испания на следващата и после в Санкт Петербург. Тежките декори са изключени – често се налага да пренасяме всичко с кораб или самолет. Тази реалност винаги е в ума ни. Пък и у самия Шекспир има нещо много подвижно, усещане за непостоянство. Сцените идват една след друга в бърз ритъм. Работата ми като сценограф е да дам на актьорите максимална свобода на движение. Движението и темпото правят пиесата жива.

Винаги обръщаме доста внимание на драматургичната работа по текста: какво внушава той, какви възможности ни дава. Добре е да знаем и какво мислят актьорите. Само че трябва да се действа бързо с изработването на сцената и костюмите. Обикновено се стремим Шекспир да изглежда възможно най-съвременно, така че ни се налага да имаме дяволски добра причина, за да извадим която и да е пиеса от модерния контекст. Това не значи, че не го можем: когато правехме „Много шум за нищо” през 1998-а, я поставихме в света преди Първата световна война, така че ни трябваха костюми и военни униформи от едуардианската епоха (епохата на Едуард VІІ, царувал след Виктория, от 1901 до 1910 – бел. прев.). Пиесата беше подходяща за такава среда, а искаме тези стари текстове да бъдат ясни за днешна публика.

Действието на „Цимбелин” се развива в древна Британия по времето на Римската империя и нещата могат да станат ужасни заради това – плаша се, като си представя как могат да изглеждат „автентичните” костюми, ако ги интерпретирате буквалистки. Хората по сцената със синя боя по лицата и римляни с брони? Когато се захванахме с постановката, не искахме нищо такова. Но не ми харесва и когато хората кажат: „О, поставили сте текста точно в 1914-а, преди Голямата война”, или нещо такова. Просто искахме преходния ХХ век, малко петдесетарски, малко носталгичен, защото в текста толкова много се говори за това как отминава времето… В началната сцена Джоуди Макний в ролята на Имогена носи червена бална рокля. Том Хидълстън, който играе нейния съпруг Постум и полубрат й Клотен, носи черен костюм и шлифер. Много просто. Имахме малко сценография – сини драперии, разпуснати над сцената. Просто намек за Бъкингамския дворец в двора на крал Цимбелин.

Том Хидълстън настояваше да носи очила в ролята на Постум; той превърна героя си в интелигентен, проницателен мъж. А в ролята на Клотен, който идиотски се опитва да ухажва Имогена, се държа като пълен клоун. Има сцена, в която той пее: „Чуй, чуй гласец на чучулига”, което превръща в изпълнение на момчешка група с танци. Не помня чия беше идеята, но беше страхотно. Направи го невероятно добре.

Скоро поставихме „Мяра за мяра” с руска трупа и ни се стори, че текстът е като писан за съвременна Русия – корумпирани градски власти, авторитарна власт, всесилна Църква. Но мисля, че не може да се напише правило как да поставиш Шекспирова пиеса: стига само да намериш добра причина за решението си, свободата е пълна. Пиесата може да бъде поставена във викторианската епоха или в 17-и век. Пуританството не е изолирано в един период. Всъщност Шекспир говори за най-основните ни човешки качества и проблеми, така че няма смисъл да го историзираме.

Секс с думи в „Много шум за нищо“

След ролята си като Хамлет от 1980-а, актьорът Дерек Джейкъби е обзет от хамлетовски съмнения, но връщането му към Шекспировите роли му позволява да се изправи срещу тях

След световното турне с „Хамлет” някак си успях да си докарам сценична треска – бях уморен, червеят на съмнението се беше загнездил в ума ми. Просто не можех да се справям повече. Две години не стъпих на сцена.

След това си седях в Мюнхен и играех Хитлер – представете си, Хитлер, моля ви се – и ми се обади Тери Хендс от Кралската Шекспирова трупа, който попита дали си търся работа. Казах „може би” с ясното усещане, че на следващ етап ще трябва някак учтиво да отхвърля ангажимента. Той искаше да знае дали бих изиграл Бенедикт в „Много шум за нищо”, както и Просперо в „Бурята”. Съгласих се, макар че тогава още не знаех дали ще се справя. Струва ми се, че просто реших, че ако кажа „да”, ще ми се наложи някак да се справя със сценичната треска.

Накрая „Много шум за нищо” ме спаси и сега отново мога да играя дори Хамлет. Партнирах си в комедията с Шинид Кюсак, която притежава невероятен ирландски плам: трябва да си на високо ниво, за да й партнираш. Репетициите бяха страхотни – диалогът между Бенедикт и Беатриче е толкова забавен! В него има огромна енергия: двамата просто не спират да се надприказват, палейки се от собствените си остроумия. Почти все едно правят секс, само че с думи. Направихме го безсрамно смешно. Смях и романтика. Но комедията е трудна: трябва ти реакция от публиката и ако не я получиш, се пъдхлъзваш. В някакъв смисъл трагедията е по-лесна – ако публиката си мълчи, може и всички в залата да са заспали от скука, но актьорът на сцената смята, че просто са дълбоко развълнувани от действието.

Живот по съветски с лейди Макбет

Съпругата на режисьора Рупърт Гулд, актрисата Кейт Флийтуд, участва заедно със сър Патрик Стюарт в решената в съветски стил постановка на „Макбет” от 2007-а, филмирана през 2010-а – най-късметлийският проект на Гулд

През 2006-а бях в Стратфорд с „Бурята” и Патрик Стюарт като Просперо. Бях страшно изнервен и се чувствах ужасно. Като се върнах в Лондон, трябваше дори да ида на лекар. Завлякох се до болницата и смятах, че сигурно имам рак. В дъното на белия болничен коридор имаше стоичка с красива лекарка в безупречна бяла престилка и си казах, че ако доживея да поставя „Макбет”, лейди Макбет ще изглежда по този начин.

После се оказа, че ми няма нищо, беше някаква дреболия. Но когато Патрик Стюарт ме попита дали искам да направя „Макбет” с него, се върнах към идеята. Реших, че ми трябва специална сценография. В „Макбет” трябваше да се отметне много работа още в началото: каква е тази война, кой с кого воюва, каква е политическата ситуация. Главният герой има много текст преди срещата с Трите вещици. Размишлявах над това.

Прочетох книгата на Антония Фрейзър „Барутният заговор” (за католическия заговор на Гай Фокс да взриви крал Джеймс І и Парламента от 1605-а – бел. прев.)и се замислих за шпионаж, диктатура, стените, които имат уши. Отначало сценографията трябваше да бъде от Студената война, малко в стила на Джон Льо Каре. Но после се върнахме малко назад във времето. Патрик беше доста над 60-годишен, малко възрастен за ролята. Така че започнахме да говорим за Съветския съюз с всички онези оцелели стари бойци, въртящи се около властта. После започнахме да мислим и за Сталин. Бащата на Патрик е бил военен, така че той създаде идеален сценичен персонаж – упорит, бавен в мисленето, корав, направо гранитен. Виждал съм доста истерични изпълнения на Макбет и това беше напълно различно, напълно подходящо.

Интересното при Шекспир е, че чисто физически можеш да поставиш пиесата – която и да е пиеса – както пожелаеш. Въпрос само на въображение, защото театрите, за които е работил самият Шекспир, не са разполагали с почти никакви декори и текстът винаги оставя много място на фантазията. За режисьора и актьорите пък е важно да имат ясна представа в каква среда се развива действието, това създава сигурност при работата. Мислехме за кухни: заради кръвта и съсиреците, каквито има в изобилие в пиесата, но и заради факта, че много сцени включват различни церемонии – пристигането на Дънкан, пиршеството, коронацията на Макбет, сцената с банкета, на който се появява духът на Банко. Освен това не бива да се забравя, че Макбет е женен: той и лейди Макбет са истински домакини, истинска двойка в реална обстановка. Антъни Уорд измисли страхотна сценография: чисти бели плочки, лампи, дрънчащ асансьор. Нещо средно между кухня и морга. Особено харесах асансьора: той все едно слизаше надолу и надолу, асансьор към Ада. В това черно усещане имаше и нещо от „Ангелско сърце”.

Отначало не смятахме жена ми, Кейт Флийтуд, да играе ролята на лейди Макбет. Обаче първоначалният ни избор за актриса не сработи. Така че някой се сети да предложи съпругата ми и се наложи да напомня, че все пак съм женен за нея. Патрик обаче не видя нищо нередно в това и каза: „Да опитаме”. Така че тя дойде и всичко просто се получи. Тя е доста по-млада от Патрик, но има чудовищна енергия и агресивност. Насърчих я да играе така – да не свръхпсихологизира ролята. Някои постановки на пиесата се получават прекалено изнервящи, защото и Макбет, и жена му преиграват. Така че я насърчих да играе не ролята, а целта. Просто да си свърши работата, тоест да го накара да се промени. Но си беше трудничко да живея с лейди Макбет. Например, аз съм си в леглото, а Кейт си мие зъбите, когато виждам, че на нощното й шкафче има книги за Майра Хиндли, убийцата.

Обаче и за секунда не се поддадохме на тези приказки за „проклятието” на Макбет – всъщност това беше най-късметлийският ми проект досега.

Влизаш в ролята и затваряш плътно вратата зад себе си

Когато играе Болинбрук заедно с Иън Маккелън като Ричард ІІ през 1968-а, Тимъти Уест открива, че пиесата е разделена между двамата герои, както и че Маккелън е бяло вино, докато самият Уест определено е червено

„Ричард ІІ” е съвсем различна от другите Шекспирови пиеси. Тя е изцяло поетична, почти барокова: в нея няма и един ред проза. Има много политика, много маневри и борба за власт, но формата е толкова изтънчена и стилизирана… Красива пиеса, пък и малко странна. Вид експеримент.

Когато я поставихме през 1968-а, играех Болинбрук, бъдещия Хенри ІV, срещу Ричард на Иън Маккелън. Пиесата е разделена между двамата и то съвсем симетрично: отначало Ричард е на власт, но ходовете са изцяло в ръцете на Болинбрук. Той е братовчед на Ричард, син на Джон Гонт, и Ричард очевидно го смята за заплаха, така че го прогонва от Англия. Когато Болинбрук се връща да търси правата си, Ричард е принуден да се откаже от короната. Болинбрук внезапно се оказва на власт. Но от този момент нататък сцената изцяло принадлежи на Ричард – не можеш да свалиш очи от него. Шекспир трябва да е изпитвал силни емоции към него. Може би героят е замислен като съвършен актьор – винаги даващ си сметка как изглежда в очите на другите.

Иън играеше Ричард като свещена фигура, почти като божество: той се носеше над сцената, очевидно убеден, че е на трона само по божествено право – доста крайна, но и съвсем защитим аинтерпретация на ролята. Реших, че моята задача е противоположна: бях пълна противоположна на всичко, което представлява Ричард. Той слуша твърде много ласкатели, а Болинбрук е свързан с обикновените хора. Ако той може да си позволи да витае в бяло, то аз стоя чудесно в черно. Болинбрук е забележителен персонаж, доста макиавелистки, но и малко мистериозен. Историята оставя отворена страница за него му и той спокойно се вмества в нея. Ефективен е. След като се е промъкнал, затваря плътно вратата след себе си. Амбицията му е нарастваща, но в момента, в който всичко е готово за него, той все пак спира да помисли. Да, дори това съществува у него!

Текстът ни беше оригиналният. Имахме малко декори, костюми от 14-и век и от нас се искаше да внимаваме върху произношението на стиховете. Днес такава постановка би била ужасно старомодна. Но мисля, че беше вярна на Шекспир: той също не е използвал много сценография. Езикът е изпълнявал функцията на декор.

Постановката имаше голям успех, така че обиклихме страната още веднъж с нея, а същевременно играехме и „Едуард ІІ” на Марлоу. Трагедията на Марлоу е написана няколко години преди тази на Шекспир и си личи, че в някакъв смисъл Шекспир е отвърнал на предизвикателството. „Едуард ІІ” е пълна с изискана реч и е величествена драма, но не е толкова задълбочена, по мое мнение. В ролята си на Едуард Иън беше съвсем различен, много по-мъжествен, отколкото като Ричард. Това не му попречи да покаже, че Едуард несъмнено е гей, което предизвека вълнение на Единбургския фестивал. Един служител на Шотландската църква така се възмути от сцената с целувката между Едуард и Гавестон, че публикува яростен отзив. Всъщност, му бяхме много благодарни: това продаде много билети.

Играл съм много Шекспирови роли, а някои и повече от веднъж: Макбет, Фалстаф, Яго, Просперо. Крал Лир в момента съм за трети път. Никога обаче не съм играл Ричард. Приятелят ми, режисьорът Джон Доув, казва, че има два вида актьори – различни като бялото и червеното вино. Иън Маккелън е великолепно бяло вино. Аз определено съм червено. Бялото вино е страхотно, просто аз съм друг.

Площад "Славейков".