Article_top

Клуб Z

СЕРГЕЙ ЛАВРОВ*

Международните отношения преминават през сложен период и Русия - както вече неведнъж се е случвало в историята - се оказа на кръстопътя на възлови тенденции, която до голяма степен ще определят вектора на бъдещото световно развитие. В тази връзка се изказват различни гледни точки, включително съмнения дали ние достатъчно трезво оценяваме международната обстановка и собствените ни позиции в света.

Отново отеква ехото на вечните за Русия спорове между „западняците“ и поддръжниците на собствения ни уникален път. Има такива хора – както в страната, така и в чужбина - които са склонни да твърдят, че Русия едва ли не е обречена вечно да бъде „изоставаща“ или „догонваща“ страна, принудена е постоянно да се съобразява с измислени от други правила на играта, поради което не може с пълен глас да предяви своята роля в световните дела.

В този контекст ми се ще да изразя някои съображения, свързани с исторически примери и паралели.

Непрекъснатост на историята

Отдавна е забелязано, че една обмислена и сериозна политика не може да съществува изолирано от историческата перспектива. Погледът към историята е още по-оправдан, като се има предвид, че напоследък бяха отбелязани редица юбилейни дати.

Миналата година празнувахме 70-годишния юбилей от Великата победа (над фашизма – бел. пр.), по-миналата си спомнихме за началото на Първата световна война. През 2012 г. отбелязахме 200 години от Бородинската битка, както и 400 години от освобождаването на Москва от полските нашественици. Ако се замислим, тези епохални събития недвусмислено доказват особената роля на Русия в европейската и световната истории. Историческите факти не потвърждават разпространяваната теза, че Русия винаги се е намирала в задния двор на Европа, била е аутсайдер в европейската политика.

В тази връзка ще напомня, че покръстването през 988 г. – впрочем 1025-ата годишнина от това събитие също бе отбелязана неотдавна – е спомогнало за развитието на държавните институции, обществените отношения и културата, както и за превръщането на Киевска Рус в пълноправен член на тогавашната европейска общност. По онова време династичните бракове са били най-добрата индикация за ролята на страната в системата на международните отношения.

Фактът, че през XI век три дъщери на великия княз Ярослав Мъдри почти едновременно стават кралици съответно на Норвегия и Дания, на Унгария и Франция, че сестра му е съпруга на полския крал, а внучката му се омъжва за германския император говори само по себе си. Многобройни научни изследвания свидетелстват за високо – често по-високо от западните държави – духовно и културно ниво на развитие на тогавашната Рус. Нейната обвързаност с общоевропейския контекст се признава от много видни западни мислители. Но руският народ, притежавайки собствена културна матрица, своя духовност, никога не се е сливал със Запада. В тази връзка с това е уместно да припомним трагичната и в голяма степен преломна за народа ни епоха на монголското нашествие.

Александър Пушкин писа: „Варварите не се осмелиха да превърнат поробената Рус в заден двор и се върнаха в степите на своя Изток. Християнското просвещение бе спасено от изтерзаната и издъхваща Русия“. Добре известно е и алтернативното мнение на Лев Николаевич Гумильов, че монголското нашествие е спомогнало за обновяването на руския етнос, че Великата степ е дала допълнителен импулс в нашето развитие. Така или иначе е очевидно, че този период е изключително важен за утвърждаването на самостоятелната роля на руската държава в евразийското пространство. Нека си спомним великия княз Александър Невски, който бе приел временното подчинение пред верски търпимите като цяло владетели на Златната Орда, за да защити правото на руския човек да има своя вяра и сам да се разпорежда със съдбата си въпреки опитите на европейския Запад да подчини напълно руските земи, лишавайки ги от идентичност. Убеден съм, че тази мъдра и далновидна политика е останала в нашите гени.

Русия се огъна, но не падна

под тежестта на монголското иго и съумя да излезе от това тежко изпитание като единна държава, която по-късно ще бъде разглеждана и на Запад, и на Изток като наследница на падналата през 1453 г. Византийска империя. Внушителна по размери страна, разпростряла се практически по целия източен периметър на Европа, Русия започва органично да присъединява огромните територии на Урал и Сибир. И още оттогава тя вече играе ролята на мощен балансиращ фактор в общоевропейските политически комбинации, включително в знаменитата Трийсетгодишна война, в резултат на която в Европа се установява Вестфалската система на международни отношения, чиито принципи, основани преди всичко на уважението на държавния суверенитет, имат значение и днес.

Тук се доближаваме до дилемата, която съществува от няколко столетия. От една страна, бързо развиващата се Московска държава по естествен начин все по-осезателно се проявяваше в европейските дела, а от друга – европейските държави се опасяваха от зараждащия се на изток гигант и предприемаха стъпки да го изолират и да не го допуснат до участие в най-важните процеси на континента. Оттогава е привидното противоречие между традиционния обществен начин на живот и стремежа към модернизация с използване на най-напредничавия опит.

В действителност енергично развиващата се държава се движи напред, разчитайки се на съвременните технологии, което не означава задължително отказ от своя „културен код“. Ние знаем множество примери на модернизиране на източните общества, което не е било съпроводено от радикално отхвърляне на традициите. Това е още по-вярно за Русия, която в дълбоката си същност е един от клоновете на европейската цивилизация. Впрочем потребността от модернизацията при използването на европейските достижения се проявява отчетливо в руското общество още при цар Алексей Михайлович Романов, а Петър I със своя талант и енергия даде на този императив взривен характер.

Благодарение на строгите мерки вътре в страната и своята решителна и успешна външна политика, за малко повече от две десетилетия първият руски император успява да изведе Русия в групата на водещите европейски държави. Оттогава Европа не може да не се съобразява с Русия, нито един европейски въпрос не можеше да се реши, без да се отчита руското мнение. Не може да се каже, че това положение е устройвало всички. В продължение на следващите столетия де повтаряха опитите страната ни да бъде върната назад във времето до царуването на Петър Велики. Но не било съдено тези сметки да излязат верни. Още в средата на XVIII век Русия изиграва ключова роля в общоевропейски конфликт – Седемгодишната война. Тогава руските войски влизат триумфално в Берлин – столицата на смятания за непобедим пруски крал Фридрих II – и само неочакваната кончина на императрица Елизавета Петровна и възкачването на руския престол на симпатизиращия на Фридрих Петър III спасява Прусия от неизбежния разгром.

Този обрат на събитията в историята на Германия до ден-днешен се нарича „чудото на Бранденбургския дом“. Големината, силата и влиянието на Русия укрепват съществено по време на управлението на Екатерина Велика, достигайки такова положение, при което – по думите на канцлера по онова време Александър Безбородко – „нито едно оръдие в Европа не смее да гръмне без нашето позволение“. Бих искал да припомня мнението на известния изследовател на руската история, постоянния секретар на френската академия Елен Карер д'Анкос, че Руската империя по съвкупността на всички параметри – размери, способност да управлява своите територии, продължителност на съществуването си – е най-великата империя за всички времена. При това тя след Николай Бердяев защитава гледната точка, че историята предопределя на Русия великата мисия на свързващо звено между Изтока и Запада.

В продължение на последните две столетия, че и повече, всички опити Европа да се обедини без Русия и срещу нея неизменно са завършвали с тежки трагедии, последствията от които са били преодолявани само с решаващото участие на нашата страна. Имам предвид вид наполеоновите войни, след които именно Русия действаше като спасителка на системата на международните отношения, основани на баланса на силите и взаимното отчитане на националните интереси и изключващи тоталното доминиране на която и да било държава на европейския континент. Спомняме си, че през 1815 г. император Александър I взима най-непосредствено участие в изработването на решенията на Виенския конгрес през 1815 годна, които осигуряват развитието на континента без сериозни въоръжени конфликти в продължение на следващите 40 години.

Впрочем в известен смисъл идеите на Александър I могат да се считат за праобраз на концепцията за подчиняване на националните интереси на общи цели, имайки предвид преди всичко поддържането на мира и реда в Европа. Както е казвал руският император, „повече не може да има английска, френска, руска, австрийска политика; съществува само една политика – общата, която трябва да бъде приета и от народите, и от държавите заради общото щастие“. Виенската система бива разрушена отново на вълната на стремежа Русия да бъде избутана от европейския път, от която вълна бе понесен Париж при управлението на император Наполеон III. В опита си да скалъпи антируски алианс френският монарх бе готов – като злополучен шахматист – да пожертва всички останали фигури.

Какви бяха резултатите?

Да, Русия е претърпяла поражение в Кримската война 1853–1856 г., чиито последствия успява да преодолее не след много дълго време благодарение на последователната и далновидна политика на държавния канцлер Александър Михайлович Горчаков. Що се отнася до Наполеон III, неговото управление завършва в немски плен и кошмарът на френско-германското противопоставяне за дълго надвисна над Западна Европа. Ще спомена още един епизод, свързан с Кримската война. Както е известно, тогава австрийският император отказва да подкрепи Русия, която няколко години преди това, през 1849 г., му се притече на помощ по време на унгарското въстание.

Известни са думите, казани по този повод от австрийския министър на външните работи Феликс Шварценберг: „Ще съсипем Европа със своята неблагодарност“. Като цяло може да се каже, че разбалансирането на общоевропейските механизми отпуши процеси, довели до подпалването на Първата световна война. Ще отбележа, че и тогава руската дипломация излиза с идеи, изпреварващи времето си. Днес не се споменават често Хагските мирни конференции, свикани през 1899 г. и 1907 г. по инициатива на император Николай II. Те бяха първите опити да се постигне договореност за възпирането на надпреварата във въоръжаването и на подготовката за разрушителна война.

Първата световна война донесе гибел и неописуемо страдание на милиони хора, както и рухването на четири империи. В тази връзка е уместно да си спомним за още един юбилей, който предстои следващата година – столетието от руската революция. Сега остро стои задачата за изработване на балансирана, обективна оценка на събитията, случили се преди 100 години. Още повече в условия, когато – особено на Запад – има немалко желаещи да използват тази дата за нови информационни атаки срещу Русия, представяйки революцията от 1917 г. като някакъв варварски преврат, едва ли не предизвикал събитията в последващата европейска история.

Нещо по-лошо – да се постави съветския режим на една плоскост с нацизма, прехвърляйки му част от отговорността за избухването на Втората световна война.

Без съмнение революцията от 1917 г. и последвалата Гражданска война бяха изключително тежка трагедия за нашия народ. Трагедии обаче бяха и всички останали революции. Това не пречи на нашите френски колеги например да превъзнасят своите исторически сътресения, които редом с лозунгите за свобода, равенство и братство, са донесли гилотина и реки от кръв за мнозина.

Невъзможно е да се отрече, че руската революция бе велико събитие като въздействие върху световната история, при това въздействие нееднозначно и многопланово. Тя се превърна в своеобразен експеримент за практическата реализация на социалистическите идеи, които тогава са забележително широко разпространени в Европа. Подкрепата на населението за революцията се дължи и стремежа на значителна част от него към социална организация, базирана на колективното, общинното начало. За сериозните изследователи е очевидно огромното влияние на държавата, преобразувана в Съветски съюз, върху процесите на формирането на така наречените социални държави или „обществото на всеобщото благоденствие“ в Западна Европа в периода след Втората световна война.

Правителствата на европейските държави започнаха да въвеждат безпрецедентни мерки за социална защита именно под въздействието на примера на Съветския съюз и в стремежа си да подбият почвата под краката на левите политически сили. Може да се каже, че периодът от 40 години след Втората световна война е изключително благоприятен за развитието на Западна Европа, която бе спасена от необходимостта да взема собствени значими решения и под своеобразния „чадър“ на американско-съветското противопоставяне получава уникални възможности за спокойно развитие.

В тези условия в западноевропейските страни отчасти бяха осъществени идеите за конвергенция на капиталистическия и социалистическия модели, които в качеството им на предпочитани форми на социално-икономически прогрес са лансирани от Питър Сорокин и други значими мислители на двайсетото столетие.

А сега в продължение на две десетилетия наблюдаваме и в Европа, и в САЩ обратния процес: свиване на средната класа, засилване на социалното неравенство, демонтаж на механизмите за контрол на едрия бизнес.

Съветският съюз изигра безспорна роля в деколонизацията, потвърждавайки в международните отношения принципи като независимото развитие на държавите, както и правото им самостоятелно да определят своето бъдеще. Няма да се спирам подробно на моментите, свързани с Втората световна война. Очевидно тук отново фатална роля са изиграли антируските амбиции на европейския елит със стремежа му да насъска срещу Съветския съюз хитлеристката военна машина. След тази най-страшна катастрофа отново се налага нашата страна да играе ключова роля, за да се регулира положението на европейския, а сега вече и на световния ред.

В този контекст идеите за

„сблъсъка на двата вида тоталитаризъм“

които днес активно се насаждат в европейското съзнание, включително на нивото на „училищни учебници“, са неоснователни и безнравствени. Съветският съюз, при всички пороци на съществуващата тогава система в страната ни, не си поставяше за цел унищожаването на цели народи. Нека си спомним Уинстън Чърчил, който цял живот бе принципен противник на СССР и е изиграл значима роля във формирането на новото противопоставяне със Съветския съюз след съюзническите отношения по време на Втората световна война.

Въпреки всичко той напълно искрено признавал: „Концепцията на добрите нрави – да живееш по съвест – това е по руски“. Впрочем, ако погледнем честно на ситуацията в неголемите европейски държави, които по-рано бяха членове на Варшавския договор, а сега – на НАТО и ЕС, очевидно е, че става дума не за „прехода от зависимост към свобода“, за който толкова обичат да разсъждават западните идеолози, а по-скоро за смяната на лидера. Това бе много ясно формулирано от руския президент Владимир Путин, а и представителите на тези страни при закрити врати признават, че без благословията на Вашингтон или Брюксел не са в състояние да вземат каквото и да било решение.

Струва ми се, че в контекста на стогодишнината от руската революция за нас е важно дълбоко да осъзнаем приемствеността в руската история, в която е невъзможно да се разграничат някакви отделни периоди, и важността на синтеза на целия масив от създадени от народа ни позитивни традиции и исторически опит, които са основа за динамичното движение напред и утвърждаването на Русия и ролята ѝ като един от водещите центрове в съвременния свят, източник на ценностни за развитието, на безопасност и стабилност. Следвоенният световен ред, основан на противопоставянето на две системи, бе разбира се далеч от идеалния, но той все пак позволи да бъдат запазени основите на международния мир и да се избегне най-страшното – изкушението политиците да прибегнат към оръжията за масово унищожение, с които разполагат, преди всичко ядреното оръжие.

Вкоренилият се на Запад мит че той е победил в Студената война, няма абсолютно никакви основания. Такава бе волята на нашата страна за промени, умножена с неблагоприятно стечение на обстоятелствата. Многообразие на моделите вместо унило еднообразие.

Многообразие на моделите вместо унило еднообразие

Тези събития доведоха без преувеличение до тектонични промени в международния ландшафт, до много сериозно изменение на цялата картина на световната политика. При това излизането от Студената война и свързаното с нея непримиримо идеологическо противопоставяне откри уникални възможности за преустройство на европейската архитектура върху принципа на неделимата и еднаква сигурност за всички и за широкото сътрудничество без разделителни линии. Появи се реален шанс за решително преодоляване на разцеплението на Европа и осъществяването на мечтата за общ европейски дом, в чиято подкрепа се обявиха много мислители и политици, включително президентът на Франция Шарл дьо Гол.

Нашата страна бе напълно открита за този вариант и излезе с многобройни предложения и инициативи. Съвършено логично бе създаването на новите основи за европейска сигурност чрез засилване на военно-политическото присъствие на Организацията за безопасност и сътрудничество на Стария континент. Владимир Путин в интервю за немското издание „Билд“ неотдавна цитира думи на видния германски политик Егон Бар, който споделяше и лансираше подобни идеи. Западните партньори, за съжаление, тръгнаха по друг път, избраха варианта разширяване на НАТО на Изток, приближаването до руските граници на контролирано от тях пространство. Именно в това са корените на системните проблеми, от които днес страдат отношенията на Русия със САЩ и Европейския съюз.

Показателно е, че Джордж Кенан, смятан за един от авторите на американската политика за изолация на СССР, в края на живота си определя решението за разширяване на Северноатлантическия пакт като трагична грешка. Дълбокият проблем, свързан с този западен курс, се състои още и във факта, че той е конструиран без задължителното съобразяване със световния контекст като цяло. А съвременният свят в условията на глобализация се отличава с безпрецедентна взаимозависимост между различните държави и днес отношенията между Русия и ЕС не е възможно да се изграждат така, както бе в периода на Студената война, когато те бяха в епицентъра на световната политика.

Трябва да се вземат под внимание и мощните процеси, които текат в Азиатско-Тихоокеанския регион, в Близкия и Средния изток, в Африка, в Латинска Америка. Главната особеност на съвременния етап са стремителните промени във всички области на международния живот. При това те често поемат в неочаквана за всички посока. Например днес очевидно е несъстоятелна популярната през 1990-те години концепция за „края за историята“, чието авторство принадлежи на известния американски социолог и политически изследовател Франсис Фукуяма. Според нея бурното развитие на глобализацията ще ознаменувано окончателната победа на либерално-капиталистическия модел, а задачата на всички останали се състои единствено в това да се приспособят по-бързо към нея под мъдрото ръководство на западните учители.

На практика

второто издание на глобализацията

(предишната нейна вълна бе преди Първата световна война) доведе до разпространяване на глобалната икономическа мощ и на съответното политическо влияние, до появата на нови големи силови центрове, преди всичко в Азиатско-Тихоокеанския регион. Най-яркият пример е резкият скок на Китай, който благодарение на безпрецедентните темпове на икономическия си растеж, за 30 години излезе на втора позиция, а ако се съди по експертните изчисления, вече е първа икономика в света. На този фон може да се приеме, както се казва, като „медицински факт“, множествеността на моделите за развитие, което изключва унилото еднообразие в рамките на една координационна система – западната. Съответно случи се относителното свиване на влиянието на така наречения „исторически Запад“, който в продължение на пет века бе свикнал да вижда себе си в ролята на арбитър на съдбата на човечеството. Изостри се конкуренцията по въпроса за очертанията на контурите на световния ред през XXI век. При това преходът от Студената война към новата международна система се оказа доста по-дълъг и болезнен, отколкото ни се струваше преди 20–25 години.

На този фон един от основните проблеми в международните отношения се състои в това каква форма ще приеме естествената като цяло конкуренция между водещите държави в света. Виждаме как САЩ и воденият от тях западен алианс се опитват с всички средства да запазят доминиращата си позиция или - ако използваме американската лексика - да осигурят своето „глобално лидерство“. В ход са най-различни методи на натиск, икономически санкции, както и пряка силова интервенция. Водят се

широкомащабни информационни войни

Отработени са технологии за противоконституционни смени на режимите чрез „цветни революции“. За народите, обекти на подобни действия, демократичните революции се оказват разрушителни. И нашата страна, преминала в историята си през период на поощряване на изкуствените преобразувания от чужбина, твърдо застава зад еволюционните промени, които трябва да се осъществяват във формите и със скоростта, съответстващи на традициите и нивото на развитие на даденото общество. Днес в западната пропаганда е прието Русия да бъде обвинявана в „ревизионизъм“, в уж съществуващ стремеж към разрушаване на създадената международна система - сякаш ние сме бомбардирали Югославия в нарушение на Устава на ООН и Заключителния акт от Хелзинки; че сме игнорирали международното право.

Сякаш Русия пренебрегна международното право, нахлувайки в Ирак през 2003 г. и изопачаваше резолюциите на Съвета за сигурност към ООН, сваляйки по силов начин режима на Муамар Кадафи в Либия през 2011-а. Тези примери може да бъде продължени. Разсъжденията за „ревизионизма“ не издържат на критиките и по същество се базират на проста до примитивност логика, предполагаща, че днес единствено Вашингтон може да „поръчва музиката“ в световните дела. В съответствие с този подход, излиза, че на международно равнище се е настанил формулираният някога от Джордж Оруел принцип: всички са равни, но някои са по-равни от останалите.

Само че международните отношения днес представляват твърде сложен механизъм, за да се управляват от един-единствен център. Това се потвърждава от американската намеса: в Либия по същество държавата не съществува; Ирак балансира на границата на разпада. И така нататък по списъка… Да се обединят усилията в името на успеха.

Да се обединят усилията в името на успеха

Надеждно решение на проблема на съвременния свят може да се постигне само чрез сериозно, честно сътрудничество между държавите и техните обединения за решаването на общите задачи. Такова взаимодействие трябва да отчита разноцветието на днешния свят, културно-цивилизационното му многообразие, да отразява интересите на основните компоненти на международната общност.

Практиката показва, че когато тези принципи се прилагат на практика, се стига и до конкретни значими резултати. Ще припомня договореностите по регулирането на въпросите, свързани с иранската ядрена програма, унищожаването на сирийското химическо оръжие, съгласуването на условията за прекратяването на бойните действия в Сирия, изработването на основните параметри на глобално споразумение по въпросите на климата. Всичко това свидетелства за необходимостта от възстановяване на културата на търсене на компромиси, опората на дипломатическата работа, която може да бъде сложна, дори изтощителна, но си остава все пак единственият път за достигане на взаимно приемливи решения на проблемите с мирни средства.

Тези наши подходи днес се споделят от повечето държави в света, включително китайските ни партньори, останалите страни от БРИКС, Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), приятелите ни в Европейската общност за атомна енергия (Евратом), Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС), Общността на независимите държави (ОНД). С други думи, може да се каже, че Русия се бори не срещу някого, а за решаване на всички въпроси на базата на равноправие и взаимно уважение, което е надеждна основа за дългосрочно оздравяване на международните отношения.

Ние смятаме за най-важна наша задача обединяването на усилията не срещу измислените, а върху съвършено реалните заплахи, главната сред които е терористичната агресия. Екстремистите от ИДИЛ, „Джабхат ан Нусра“ и други подобни организации успяха първи да поставят под контрол значителни територии в Сирия и Ирак, те се опитват да разпрострат влиянието си и в други страни и региони, извършват терористични актове в целия свят. Недооценяването на тази опасност не може да се оценява по друг начин, освен като престъпно късогледство.

Руският президент призова към създаване на широк фронт за нанасяне на решителни удари срещу терористите и унищожаването им. Сериозен принос в тези усилия имат Въздушно-космическите сили на Русия. Едновременно с това работим енергично в интерес на организирането на колективни действия за политическото регулиране на конфликтите в този обхванат от дълбока криза регион. Но подчертавам – дългосрочен успех може да бъде постигнат само на базата на насърчаване на партньорството между цивилизации, опиращо се на уважително взаимодействие между различните култури и религии.

Смятаме, че общочовешката солидарност трябва да има нравствена основа, формирана от традиционните ценности, които са общи за водещите световни вероизповедания. В тази връзка бих искал да обърна внимание на съвместното изявление на патриарх Кирил и папа Франциск, в което се изразява подкрепа за семейството като естествено средоточие в човешкия и социалния живот. Повтарям – ние не се стремим към конфронтация нито със САЩ, нито с ЕС, нито с НАТО. Напротив, Русия е отворена за най-широко взаимодействие със западните партньори. Все така смятаме, че най-добрият начин да се гарантират интересите на народите, живеещи на европейския континент, би било изграждане на общо икономическо и хуманитарно пространство, простиращо се от Атлантика до Тихия океан - така че създаденият неотдавна Евразийски икономически съюз би могъл да бъде интегриращо звено между Европа и Азиатско-Тихооеканския регион.

Ние се стремим да правим всичко, което зависи от нас, за преодоляването на препятствията по този път, включително

урегулиране на украинската криза

въз основа на Минските договорености, предизвикана от държавния преврат в Киев през февруари 2014 година. Ще се позова на мнението на помъдрелия от живота и опит политик като Хенри Кисинджър, който бе неотдавна в Москва, където каза, че „Русия трябва да се разглежда като ключов елемент за всяко глобално равновесие, а не като преди всичко заплаха за Съединените щати… Аз съм за диалога с цел осигуряването на общото ни бъдеще, а не за задълбочаване на конфликтите. За целта се изисква взаимно уважение на житейските ценности и интересите на всички страни“, подчерта той. Ние се придържаме към такъв именно подход. И в международната си дейност ще продължим да отстояваме принципите на правото и справедливостта.

Руският философ Иван Илин, размишлявайки върху световната роля на Русия като велика държава, подчертаваше, че „великодържавието се определя не от размерите на територията и от числеността на жителите на една страна, а от способността на нейния народ и правителството му да поемат върху себе си бремето на международните задачи и творчески да се справят с тях. Велика е тази държава, която отстоявайки своите интереси… внася творческа, съзидателна правова идея спрямо всички останали народи, в целия „концерт“ от народи и държави“. С това е трудно да не се съгласим.

------

* Сергей Лавров е външен министър на Русия. Анализът му е публикуван в „Россия в глобальной политике“ под заглавие „Историческата перспектива пред външната политика на Русия”. Препечатваме превода от БГНЕС.

 
Снимка БГНЕС.

СЕРГЕЙ ЛАВРОВ*

Международните отношения преминават през сложен период и Русия - както вече неведнъж се е случвало в историята - се оказа на кръстопътя на възлови тенденции, която до голяма степен ще определят вектора на бъдещото световно развитие. В тази връзка се изказват различни гледни точки, включително съмнения дали ние достатъчно трезво оценяваме международната обстановка и собствените ни позиции в света.

Отново отеква ехото на вечните за Русия спорове между „западняците“ и поддръжниците на собствения ни уникален път. Има такива хора – както в страната, така и в чужбина - които са склонни да твърдят, че Русия едва ли не е обречена вечно да бъде „изоставаща“ или „догонваща“ страна, принудена е постоянно да се съобразява с измислени от други правила на играта, поради което не може с пълен глас да предяви своята роля в световните дела.

В този контекст ми се ще да изразя някои съображения, свързани с исторически примери и паралели.

Непрекъснатост на историята

Отдавна е забелязано, че една обмислена и сериозна политика не може да съществува изолирано от историческата перспектива. Погледът към историята е още по-оправдан, като се има предвид, че напоследък бяха отбелязани редица юбилейни дати.

Миналата година празнувахме 70-годишния юбилей от Великата победа (над фашизма – бел. пр.), по-миналата си спомнихме за началото на Първата световна война. През 2012 г. отбелязахме 200 години от Бородинската битка, както и 400 години от освобождаването на Москва от полските нашественици. Ако се замислим, тези епохални събития недвусмислено доказват особената роля на Русия в европейската и световната истории. Историческите факти не потвърждават разпространяваната теза, че Русия винаги се е намирала в задния двор на Европа, била е аутсайдер в европейската политика.

В тази връзка ще напомня, че покръстването през 988 г. – впрочем 1025-ата годишнина от това събитие също бе отбелязана неотдавна – е спомогнало за развитието на държавните институции, обществените отношения и културата, както и за превръщането на Киевска Рус в пълноправен член на тогавашната европейска общност. По онова време династичните бракове са били най-добрата индикация за ролята на страната в системата на международните отношения.

Фактът, че през XI век три дъщери на великия княз Ярослав Мъдри почти едновременно стават кралици съответно на Норвегия и Дания, на Унгария и Франция, че сестра му е съпруга на полския крал, а внучката му се омъжва за германския император говори само по себе си. Многобройни научни изследвания свидетелстват за високо – често по-високо от западните държави – духовно и културно ниво на развитие на тогавашната Рус. Нейната обвързаност с общоевропейския контекст се признава от много видни западни мислители. Но руският народ, притежавайки собствена културна матрица, своя духовност, никога не се е сливал със Запада. В тази връзка с това е уместно да припомним трагичната и в голяма степен преломна за народа ни епоха на монголското нашествие.

Александър Пушкин писа: „Варварите не се осмелиха да превърнат поробената Рус в заден двор и се върнаха в степите на своя Изток. Християнското просвещение бе спасено от изтерзаната и издъхваща Русия“. Добре известно е и алтернативното мнение на Лев Николаевич Гумильов, че монголското нашествие е спомогнало за обновяването на руския етнос, че Великата степ е дала допълнителен импулс в нашето развитие. Така или иначе е очевидно, че този период е изключително важен за утвърждаването на самостоятелната роля на руската държава в евразийското пространство. Нека си спомним великия княз Александър Невски, който бе приел временното подчинение пред верски търпимите като цяло владетели на Златната Орда, за да защити правото на руския човек да има своя вяра и сам да се разпорежда със съдбата си въпреки опитите на европейския Запад да подчини напълно руските земи, лишавайки ги от идентичност. Убеден съм, че тази мъдра и далновидна политика е останала в нашите гени.

Русия се огъна, но не падна

под тежестта на монголското иго и съумя да излезе от това тежко изпитание като единна държава, която по-късно ще бъде разглеждана и на Запад, и на Изток като наследница на падналата през 1453 г. Византийска империя. Внушителна по размери страна, разпростряла се практически по целия източен периметър на Европа, Русия започва органично да присъединява огромните територии на Урал и Сибир. И още оттогава тя вече играе ролята на мощен балансиращ фактор в общоевропейските политически комбинации, включително в знаменитата Трийсетгодишна война, в резултат на която в Европа се установява Вестфалската система на международни отношения, чиито принципи, основани преди всичко на уважението на държавния суверенитет, имат значение и днес.

Тук се доближаваме до дилемата, която съществува от няколко столетия. От една страна, бързо развиващата се Московска държава по естествен начин все по-осезателно се проявяваше в европейските дела, а от друга – европейските държави се опасяваха от зараждащия се на изток гигант и предприемаха стъпки да го изолират и да не го допуснат до участие в най-важните процеси на континента. Оттогава е привидното противоречие между традиционния обществен начин на живот и стремежа към модернизация с използване на най-напредничавия опит.

В действителност енергично развиващата се държава се движи напред, разчитайки се на съвременните технологии, което не означава задължително отказ от своя „културен код“. Ние знаем множество примери на модернизиране на източните общества, което не е било съпроводено от радикално отхвърляне на традициите. Това е още по-вярно за Русия, която в дълбоката си същност е един от клоновете на европейската цивилизация. Впрочем потребността от модернизацията при използването на европейските достижения се проявява отчетливо в руското общество още при цар Алексей Михайлович Романов, а Петър I със своя талант и енергия даде на този императив взривен характер.

Благодарение на строгите мерки вътре в страната и своята решителна и успешна външна политика, за малко повече от две десетилетия първият руски император успява да изведе Русия в групата на водещите европейски държави. Оттогава Европа не може да не се съобразява с Русия, нито един европейски въпрос не можеше да се реши, без да се отчита руското мнение. Не може да се каже, че това положение е устройвало всички. В продължение на следващите столетия де повтаряха опитите страната ни да бъде върната назад във времето до царуването на Петър Велики. Но не било съдено тези сметки да излязат верни. Още в средата на XVIII век Русия изиграва ключова роля в общоевропейски конфликт – Седемгодишната война. Тогава руските войски влизат триумфално в Берлин – столицата на смятания за непобедим пруски крал Фридрих II – и само неочакваната кончина на императрица Елизавета Петровна и възкачването на руския престол на симпатизиращия на Фридрих Петър III спасява Прусия от неизбежния разгром.

Този обрат на събитията в историята на Германия до ден-днешен се нарича „чудото на Бранденбургския дом“. Големината, силата и влиянието на Русия укрепват съществено по време на управлението на Екатерина Велика, достигайки такова положение, при което – по думите на канцлера по онова време Александър Безбородко – „нито едно оръдие в Европа не смее да гръмне без нашето позволение“. Бих искал да припомня мнението на известния изследовател на руската история, постоянния секретар на френската академия Елен Карер д'Анкос, че Руската империя по съвкупността на всички параметри – размери, способност да управлява своите територии, продължителност на съществуването си – е най-великата империя за всички времена. При това тя след Николай Бердяев защитава гледната точка, че историята предопределя на Русия великата мисия на свързващо звено между Изтока и Запада.

В продължение на последните две столетия, че и повече, всички опити Европа да се обедини без Русия и срещу нея неизменно са завършвали с тежки трагедии, последствията от които са били преодолявани само с решаващото участие на нашата страна. Имам предвид вид наполеоновите войни, след които именно Русия действаше като спасителка на системата на международните отношения, основани на баланса на силите и взаимното отчитане на националните интереси и изключващи тоталното доминиране на която и да било държава на европейския континент. Спомняме си, че през 1815 г. император Александър I взима най-непосредствено участие в изработването на решенията на Виенския конгрес през 1815 годна, които осигуряват развитието на континента без сериозни въоръжени конфликти в продължение на следващите 40 години.

Впрочем в известен смисъл идеите на Александър I могат да се считат за праобраз на концепцията за подчиняване на националните интереси на общи цели, имайки предвид преди всичко поддържането на мира и реда в Европа. Както е казвал руският император, „повече не може да има английска, френска, руска, австрийска политика; съществува само една политика – общата, която трябва да бъде приета и от народите, и от държавите заради общото щастие“. Виенската система бива разрушена отново на вълната на стремежа Русия да бъде избутана от европейския път, от която вълна бе понесен Париж при управлението на император Наполеон III. В опита си да скалъпи антируски алианс френският монарх бе готов – като злополучен шахматист – да пожертва всички останали фигури.

Какви бяха резултатите?

Да, Русия е претърпяла поражение в Кримската война 1853–1856 г., чиито последствия успява да преодолее не след много дълго време благодарение на последователната и далновидна политика на държавния канцлер Александър Михайлович Горчаков. Що се отнася до Наполеон III, неговото управление завършва в немски плен и кошмарът на френско-германското противопоставяне за дълго надвисна над Западна Европа. Ще спомена още един епизод, свързан с Кримската война. Както е известно, тогава австрийският император отказва да подкрепи Русия, която няколко години преди това, през 1849 г., му се притече на помощ по време на унгарското въстание.

Известни са думите, казани по този повод от австрийския министър на външните работи Феликс Шварценберг: „Ще съсипем Европа със своята неблагодарност“. Като цяло може да се каже, че разбалансирането на общоевропейските механизми отпуши процеси, довели до подпалването на Първата световна война. Ще отбележа, че и тогава руската дипломация излиза с идеи, изпреварващи времето си. Днес не се споменават често Хагските мирни конференции, свикани през 1899 г. и 1907 г. по инициатива на император Николай II. Те бяха първите опити да се постигне договореност за възпирането на надпреварата във въоръжаването и на подготовката за разрушителна война.

Първата световна война донесе гибел и неописуемо страдание на милиони хора, както и рухването на четири империи. В тази връзка е уместно да си спомним за още един юбилей, който предстои следващата година – столетието от руската революция. Сега остро стои задачата за изработване на балансирана, обективна оценка на събитията, случили се преди 100 години. Още повече в условия, когато – особено на Запад – има немалко желаещи да използват тази дата за нови информационни атаки срещу Русия, представяйки революцията от 1917 г. като някакъв варварски преврат, едва ли не предизвикал събитията в последващата европейска история.

Нещо по-лошо – да се постави съветския режим на една плоскост с нацизма, прехвърляйки му част от отговорността за избухването на Втората световна война.

Без съмнение революцията от 1917 г. и последвалата Гражданска война бяха изключително тежка трагедия за нашия народ. Трагедии обаче бяха и всички останали революции. Това не пречи на нашите френски колеги например да превъзнасят своите исторически сътресения, които редом с лозунгите за свобода, равенство и братство, са донесли гилотина и реки от кръв за мнозина.

Невъзможно е да се отрече, че руската революция бе велико събитие като въздействие върху световната история, при това въздействие нееднозначно и многопланово. Тя се превърна в своеобразен експеримент за практическата реализация на социалистическите идеи, които тогава са забележително широко разпространени в Европа. Подкрепата на населението за революцията се дължи и стремежа на значителна част от него към социална организация, базирана на колективното, общинното начало. За сериозните изследователи е очевидно огромното влияние на държавата, преобразувана в Съветски съюз, върху процесите на формирането на така наречените социални държави или „обществото на всеобщото благоденствие“ в Западна Европа в периода след Втората световна война.

Правителствата на европейските държави започнаха да въвеждат безпрецедентни мерки за социална защита именно под въздействието на примера на Съветския съюз и в стремежа си да подбият почвата под краката на левите политически сили. Може да се каже, че периодът от 40 години след Втората световна война е изключително благоприятен за развитието на Западна Европа, която бе спасена от необходимостта да взема собствени значими решения и под своеобразния „чадър“ на американско-съветското противопоставяне получава уникални възможности за спокойно развитие.

В тези условия в западноевропейските страни отчасти бяха осъществени идеите за конвергенция на капиталистическия и социалистическия модели, които в качеството им на предпочитани форми на социално-икономически прогрес са лансирани от Питър Сорокин и други значими мислители на двайсетото столетие.

А сега в продължение на две десетилетия наблюдаваме и в Европа, и в САЩ обратния процес: свиване на средната класа, засилване на социалното неравенство, демонтаж на механизмите за контрол на едрия бизнес.

Съветският съюз изигра безспорна роля в деколонизацията, потвърждавайки в международните отношения принципи като независимото развитие на държавите, както и правото им самостоятелно да определят своето бъдеще. Няма да се спирам подробно на моментите, свързани с Втората световна война. Очевидно тук отново фатална роля са изиграли антируските амбиции на европейския елит със стремежа му да насъска срещу Съветския съюз хитлеристката военна машина. След тази най-страшна катастрофа отново се налага нашата страна да играе ключова роля, за да се регулира положението на европейския, а сега вече и на световния ред.

В този контекст идеите за

„сблъсъка на двата вида тоталитаризъм“

които днес активно се насаждат в европейското съзнание, включително на нивото на „училищни учебници“, са неоснователни и безнравствени. Съветският съюз, при всички пороци на съществуващата тогава система в страната ни, не си поставяше за цел унищожаването на цели народи. Нека си спомним Уинстън Чърчил, който цял живот бе принципен противник на СССР и е изиграл значима роля във формирането на новото противопоставяне със Съветския съюз след съюзническите отношения по време на Втората световна война.

Въпреки всичко той напълно искрено признавал: „Концепцията на добрите нрави – да живееш по съвест – това е по руски“. Впрочем, ако погледнем честно на ситуацията в неголемите европейски държави, които по-рано бяха членове на Варшавския договор, а сега – на НАТО и ЕС, очевидно е, че става дума не за „прехода от зависимост към свобода“, за който толкова обичат да разсъждават западните идеолози, а по-скоро за смяната на лидера. Това бе много ясно формулирано от руския президент Владимир Путин, а и представителите на тези страни при закрити врати признават, че без благословията на Вашингтон или Брюксел не са в състояние да вземат каквото и да било решение.

Струва ми се, че в контекста на стогодишнината от руската революция за нас е важно дълбоко да осъзнаем приемствеността в руската история, в която е невъзможно да се разграничат някакви отделни периоди, и важността на синтеза на целия масив от създадени от народа ни позитивни традиции и исторически опит, които са основа за динамичното движение напред и утвърждаването на Русия и ролята ѝ като един от водещите центрове в съвременния свят, източник на ценностни за развитието, на безопасност и стабилност. Следвоенният световен ред, основан на противопоставянето на две системи, бе разбира се далеч от идеалния, но той все пак позволи да бъдат запазени основите на международния мир и да се избегне най-страшното – изкушението политиците да прибегнат към оръжията за масово унищожение, с които разполагат, преди всичко ядреното оръжие.

Вкоренилият се на Запад мит че той е победил в Студената война, няма абсолютно никакви основания. Такава бе волята на нашата страна за промени, умножена с неблагоприятно стечение на обстоятелствата. Многообразие на моделите вместо унило еднообразие.

Многообразие на моделите вместо унило еднообразие

Тези събития доведоха без преувеличение до тектонични промени в международния ландшафт, до много сериозно изменение на цялата картина на световната политика. При това излизането от Студената война и свързаното с нея непримиримо идеологическо противопоставяне откри уникални възможности за преустройство на европейската архитектура върху принципа на неделимата и еднаква сигурност за всички и за широкото сътрудничество без разделителни линии. Появи се реален шанс за решително преодоляване на разцеплението на Европа и осъществяването на мечтата за общ европейски дом, в чиято подкрепа се обявиха много мислители и политици, включително президентът на Франция Шарл дьо Гол.

Нашата страна бе напълно открита за този вариант и излезе с многобройни предложения и инициативи. Съвършено логично бе създаването на новите основи за европейска сигурност чрез засилване на военно-политическото присъствие на Организацията за безопасност и сътрудничество на Стария континент. Владимир Путин в интервю за немското издание „Билд“ неотдавна цитира думи на видния германски политик Егон Бар, който споделяше и лансираше подобни идеи. Западните партньори, за съжаление, тръгнаха по друг път, избраха варианта разширяване на НАТО на Изток, приближаването до руските граници на контролирано от тях пространство. Именно в това са корените на системните проблеми, от които днес страдат отношенията на Русия със САЩ и Европейския съюз.

Показателно е, че Джордж Кенан, смятан за един от авторите на американската политика за изолация на СССР, в края на живота си определя решението за разширяване на Северноатлантическия пакт като трагична грешка. Дълбокият проблем, свързан с този западен курс, се състои още и във факта, че той е конструиран без задължителното съобразяване със световния контекст като цяло. А съвременният свят в условията на глобализация се отличава с безпрецедентна взаимозависимост между различните държави и днес отношенията между Русия и ЕС не е възможно да се изграждат така, както бе в периода на Студената война, когато те бяха в епицентъра на световната политика.

Трябва да се вземат под внимание и мощните процеси, които текат в Азиатско-Тихоокеанския регион, в Близкия и Средния изток, в Африка, в Латинска Америка. Главната особеност на съвременния етап са стремителните промени във всички области на международния живот. При това те често поемат в неочаквана за всички посока. Например днес очевидно е несъстоятелна популярната през 1990-те години концепция за „края за историята“, чието авторство принадлежи на известния американски социолог и политически изследовател Франсис Фукуяма. Според нея бурното развитие на глобализацията ще ознаменувано окончателната победа на либерално-капиталистическия модел, а задачата на всички останали се състои единствено в това да се приспособят по-бързо към нея под мъдрото ръководство на западните учители.

На практика

второто издание на глобализацията

(предишната нейна вълна бе преди Първата световна война) доведе до разпространяване на глобалната икономическа мощ и на съответното политическо влияние, до появата на нови големи силови центрове, преди всичко в Азиатско-Тихоокеанския регион. Най-яркият пример е резкият скок на Китай, който благодарение на безпрецедентните темпове на икономическия си растеж, за 30 години излезе на втора позиция, а ако се съди по експертните изчисления, вече е първа икономика в света. На този фон може да се приеме, както се казва, като „медицински факт“, множествеността на моделите за развитие, което изключва унилото еднообразие в рамките на една координационна система – западната. Съответно случи се относителното свиване на влиянието на така наречения „исторически Запад“, който в продължение на пет века бе свикнал да вижда себе си в ролята на арбитър на съдбата на човечеството. Изостри се конкуренцията по въпроса за очертанията на контурите на световния ред през XXI век. При това преходът от Студената война към новата международна система се оказа доста по-дълъг и болезнен, отколкото ни се струваше преди 20–25 години.

На този фон един от основните проблеми в международните отношения се състои в това каква форма ще приеме естествената като цяло конкуренция между водещите държави в света. Виждаме как САЩ и воденият от тях западен алианс се опитват с всички средства да запазят доминиращата си позиция или - ако използваме американската лексика - да осигурят своето „глобално лидерство“. В ход са най-различни методи на натиск, икономически санкции, както и пряка силова интервенция. Водят се

широкомащабни информационни войни

Отработени са технологии за противоконституционни смени на режимите чрез „цветни революции“. За народите, обекти на подобни действия, демократичните революции се оказват разрушителни. И нашата страна, преминала в историята си през период на поощряване на изкуствените преобразувания от чужбина, твърдо застава зад еволюционните промени, които трябва да се осъществяват във формите и със скоростта, съответстващи на традициите и нивото на развитие на даденото общество. Днес в западната пропаганда е прието Русия да бъде обвинявана в „ревизионизъм“, в уж съществуващ стремеж към разрушаване на създадената международна система - сякаш ние сме бомбардирали Югославия в нарушение на Устава на ООН и Заключителния акт от Хелзинки; че сме игнорирали международното право.

Сякаш Русия пренебрегна международното право, нахлувайки в Ирак през 2003 г. и изопачаваше резолюциите на Съвета за сигурност към ООН, сваляйки по силов начин режима на Муамар Кадафи в Либия през 2011-а. Тези примери може да бъде продължени. Разсъжденията за „ревизионизма“ не издържат на критиките и по същество се базират на проста до примитивност логика, предполагаща, че днес единствено Вашингтон може да „поръчва музиката“ в световните дела. В съответствие с този подход, излиза, че на международно равнище се е настанил формулираният някога от Джордж Оруел принцип: всички са равни, но някои са по-равни от останалите.

Само че международните отношения днес представляват твърде сложен механизъм, за да се управляват от един-единствен център. Това се потвърждава от американската намеса: в Либия по същество държавата не съществува; Ирак балансира на границата на разпада. И така нататък по списъка… Да се обединят усилията в името на успеха.

Да се обединят усилията в името на успеха

Надеждно решение на проблема на съвременния свят може да се постигне само чрез сериозно, честно сътрудничество между държавите и техните обединения за решаването на общите задачи. Такова взаимодействие трябва да отчита разноцветието на днешния свят, културно-цивилизационното му многообразие, да отразява интересите на основните компоненти на международната общност.

Практиката показва, че когато тези принципи се прилагат на практика, се стига и до конкретни значими резултати. Ще припомня договореностите по регулирането на въпросите, свързани с иранската ядрена програма, унищожаването на сирийското химическо оръжие, съгласуването на условията за прекратяването на бойните действия в Сирия, изработването на основните параметри на глобално споразумение по въпросите на климата. Всичко това свидетелства за необходимостта от възстановяване на културата на търсене на компромиси, опората на дипломатическата работа, която може да бъде сложна, дори изтощителна, но си остава все пак единственият път за достигане на взаимно приемливи решения на проблемите с мирни средства.

Тези наши подходи днес се споделят от повечето държави в света, включително китайските ни партньори, останалите страни от БРИКС, Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), приятелите ни в Европейската общност за атомна енергия (Евратом), Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС), Общността на независимите държави (ОНД). С други думи, може да се каже, че Русия се бори не срещу някого, а за решаване на всички въпроси на базата на равноправие и взаимно уважение, което е надеждна основа за дългосрочно оздравяване на международните отношения.

Ние смятаме за най-важна наша задача обединяването на усилията не срещу измислените, а върху съвършено реалните заплахи, главната сред които е терористичната агресия. Екстремистите от ИДИЛ, „Джабхат ан Нусра“ и други подобни организации успяха първи да поставят под контрол значителни територии в Сирия и Ирак, те се опитват да разпрострат влиянието си и в други страни и региони, извършват терористични актове в целия свят. Недооценяването на тази опасност не може да се оценява по друг начин, освен като престъпно късогледство.

Руският президент призова към създаване на широк фронт за нанасяне на решителни удари срещу терористите и унищожаването им. Сериозен принос в тези усилия имат Въздушно-космическите сили на Русия. Едновременно с това работим енергично в интерес на организирането на колективни действия за политическото регулиране на конфликтите в този обхванат от дълбока криза регион. Но подчертавам – дългосрочен успех може да бъде постигнат само на базата на насърчаване на партньорството между цивилизации, опиращо се на уважително взаимодействие между различните култури и религии.

Смятаме, че общочовешката солидарност трябва да има нравствена основа, формирана от традиционните ценности, които са общи за водещите световни вероизповедания. В тази връзка бих искал да обърна внимание на съвместното изявление на патриарх Кирил и папа Франциск, в което се изразява подкрепа за семейството като естествено средоточие в човешкия и социалния живот. Повтарям – ние не се стремим към конфронтация нито със САЩ, нито с ЕС, нито с НАТО. Напротив, Русия е отворена за най-широко взаимодействие със западните партньори. Все така смятаме, че най-добрият начин да се гарантират интересите на народите, живеещи на европейския континент, би било изграждане на общо икономическо и хуманитарно пространство, простиращо се от Атлантика до Тихия океан - така че създаденият неотдавна Евразийски икономически съюз би могъл да бъде интегриращо звено между Европа и Азиатско-Тихооеканския регион.

Ние се стремим да правим всичко, което зависи от нас, за преодоляването на препятствията по този път, включително

урегулиране на украинската криза

въз основа на Минските договорености, предизвикана от държавния преврат в Киев през февруари 2014 година. Ще се позова на мнението на помъдрелия от живота и опит политик като Хенри Кисинджър, който бе неотдавна в Москва, където каза, че „Русия трябва да се разглежда като ключов елемент за всяко глобално равновесие, а не като преди всичко заплаха за Съединените щати… Аз съм за диалога с цел осигуряването на общото ни бъдеще, а не за задълбочаване на конфликтите. За целта се изисква взаимно уважение на житейските ценности и интересите на всички страни“, подчерта той. Ние се придържаме към такъв именно подход. И в международната си дейност ще продължим да отстояваме принципите на правото и справедливостта.

Руският философ Иван Илин, размишлявайки върху световната роля на Русия като велика държава, подчертаваше, че „великодържавието се определя не от размерите на територията и от числеността на жителите на една страна, а от способността на нейния народ и правителството му да поемат върху себе си бремето на международните задачи и творчески да се справят с тях. Велика е тази държава, която отстоявайки своите интереси… внася творческа, съзидателна правова идея спрямо всички останали народи, в целия „концерт“ от народи и държави“. С това е трудно да не се съгласим.

------

* Сергей Лавров е външен министър на Русия. Анализът му е публикуван в „Россия в глобальной политике“ под заглавие „Историческата перспектива пред външната политика на Русия”. Препечатваме превода от БГНЕС.

Коментари

Анонимен's picture
Анонимен

Айде бе

Можеше да сложите и връзка към някои статии които леко оборват г-н Лавров например тази http://www.atlanticcouncil.org/blogs/new-atlanticist/29231-the-world-according-to-sergei-lavrov-and-putin

или пък тази http://ivo.bg/2016/03/07/%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D1%80%D0%BE%D0%B2-%D0%BC%D0%BE%D0%BD%D0%B3%D0%BE%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0%D1%88%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B8%D0%B5-%D0%B5-%D0%BE%D0%B1%D0%BD%D0%BE%D0%B2/

History is malleable in Russia. There is hardly any other country in the world whose national history was so utterly and repeatedly rewritten during the last hundred years.
Анонимен's picture
Анонимен

Дори и да не съм съгласен

С много интерпретации ...много силно слово. Една държава е велика ,когато има колективна памет. Руснаците имат такава , пазят си архивите от древни времена , четат ги... и вадят силни аргументи в сравнителен план.
Анонимен's picture
Анонимен

М

Лошото е , че пазят и нашите архиви и нагло отказват да ги върнат до ден днешен! Мислят си, че като крият наши исторически документи, ще ни пробутват история, която тях ги устройва!
SRQBoyboy's picture
SRQBoyboy
SRQBoyboy

SRQBoyboy

Руснаците са си написали историята така, както им изнася. Ако човек прегледа истинската им история ще види, че това е едно мрачно петно върху картата на света с малки проблясъци - Достоевски, Чехов, Прокофиев, Чайковски и т.н. След болшевишката револяция висчко годно е избито или емигрира. Това е проклятието, което още тегне над Русия. Елцин може да е бил пияднур, но бе много прав - комунистическата система е променила гените на руснаците и не е сигурно дали и след много поколения ще се върнат лъм световното нормално.
Анонимен's picture
Анонимен

Никой не се натиска да ходи да живее в тази велика държава. Напливът е за САЩ, Австралия, Западна Европа. Никой не ще да живее в миналото, всеки иска с е г а.
Анонимен's picture
Анонимен

"Една държава е велика ,когато има колективна памет. " - семпло и невярно
Анонимен's picture
Анонимен

булгар

доказателство,че на тези не трябва да се вярва,наглите им лъжи край нямат,още не сме се отървали от вас,но ще го направим,има една максима,държава от бившият комунистически блок,която ги е ритнала са добре,ние още не сме, затова затова още им сърбаме попарата
Анонимен's picture
Анонимен

Можеш да се отървеш, Терминал 2 те чака ....
Анонимен's picture
Анонимен

М

Ама не към Русия...Да не сме луди!
Анонимен's picture
Анонимен

Боьлно, товарищ Лавров, очень больно.
Абе, смешник, как да не е спечелил Западът Студената война? Изпратха ви улево и ви разкараха от Източна Европа.
Анонимен's picture
Анонимен
Анонимен

анонимен

Децата на комунистическите лидери оборват всички приказки само с един пример.Къде живеят?Всичко останало е пропаганда.
Анонимен's picture
Анонимен

Там където живеят децата

Родните ГЕРБЕРСКИ мафиоти ...някаква разлика или пропаганда ?
Анонимен's picture
Анонимен

Милиони настоящи и бъдещи мигранти искат да живеят в Западна Европа, защо няма желаещи за Русия или бившите соц страни? Всеки може да си отговори на въпроса, но на някои хора не им е удобно да признаят истината. Всичко останало е разтягане на локуми.
Анонимен's picture
Анонимен

н.манолов

лавров е достоен за гьбелсовата пропаганда и фалшификации.може да минат само сред неинтересуващи се от история и не подозирайки на какви лъжи и манипулации са способни кремълските юдей комунисти. например-империатрица елизавета умира 7 години след изтеглянето на русия от източна прусия,смешно е и за приноса на монголското нашествие за руския етнос,никъде не се и споменава за първата фаза на втората световна когато са съюзници с хитлер.разпада на ссср било по тяхно желание и т.н глупости
русия се набута в изолация и тежка икономическа криза която върви към катастрофа. президентските избори вероятно ще бъдат изтеглени година по рано, за 2017, защото положението става неуправляемо. върви се към филма със ссср на срив и разпад. никога русия не е имала по малоумна политика дори и в сравнение с император николай втори и първата световна война. тогава поне е имала съюзници могъщи за времето си- британската и френската империи, сега имат за съюзник барикадиралия се асад
Анонимен's picture
Анонимен

сс

Тоя руски пу.тьо що не си го на.чука.
Анонимен's picture
Анонимен

Ъъ

Защото като се освободи някой член и майкати тутакси се нахендря на него.Та от много курви и той не може да се уреди.
Анонимен's picture
Анонимен

сс

Майка ми отдавна почина, така че твоята курва е в опасност.
Анонимен's picture
Анонимен
Анонимен

анонимен

Ще отървем България от вас,дяволски комунистически изчадия.
Анонимен's picture
Анонимен

М

"Митът, че Западът е победил в Студената война, няма никакви основания..."Има, г-н Лавров! Вижте средните заплати в Европа и Америка и си вижте вашите! Точка! И може да си словоблудствате колкото искате! На вас за това ви плащат! Но...и това, че сте смекчили тона, че носите вода от девет дерета, пак доказва същото! Нещата не се подреждат по ваш вкус! Ще се наложи да си седнете на окончанието! Наиграхте се!
Анонимен's picture
Анонимен

Това е

Алабалистика ,а не аргумент .В Саудитска Арабия и Турция победи средновековният ислям с помощта на ДЕМОКРАЦИЯТА ...и ? Силно е сравнението на Лавров,.. с Френската революция .. Французите не се отричат от това свое минало ...и не се срамуват. Да се дъвче комунизма е ...не знам!? Може ли Русия да излезе от това свое минало ? Не може ...какво тогава ? Има държава с действащ комунизъм ...и май първа световна икономика ! Там да се отправят въпросите за комунизма, там обаче няма проблеми със свободата ....и прочие. Напротив надпреварваме се да откриваме предприятия в тази многомилионна страна с голям пазар. За мен има един лек /голям нюанс .Когато нещо е в изгода на САЩ (Китай ,Саудитска Арабия)...там проблеми няма. Което значи хлабави икономически връзки. Когато нямаме икономически връзки ( интереси) ...там демокрацията изведнъж е в опасност. В случаят с Русия , Европа има силни икономически връзки ...и капитали ,докато Американските са символични. За Китай е обратното ....,затова там Комунизма е демократичен ,а в Русия всяка политика и действие са представя ,..като комунизъм ,това тъпо та дрънка.
Анонимен's picture
Анонимен

socialen

Източна Европа беше окупирана от НАТО благодарение на корумпираните с грантове от евроатлантически, англосаксонски, демократизаторски, неолиберални НПОта политици. Повечето от тях бяха изритани от Избирателите и са забравени. Където се сещат за тях е само по повод на корупцията, която се е ширила при тях.
Анонимен's picture
Анонимен

дести

Много комунистически "плам" има в този socialen.
Анонимен's picture
Анонимен
Анонимен

анонимен

,,Източна Европа окупирана от НАТО'' - Поредните брадати лъжи на руските тролове.
Анонимен's picture
Анонимен

начо

най добре да каже защо дъщеря му живее в сащ и почти не говори руски
Анонимен's picture
Анонимен

Много важен аргумент

Защо американци живеят в Нова Зеландия или на Сейшелски острови ? Защо около 2000 англичани живеят в България , въпреки тоталното мафиотско поведение ?
Анонимен's picture
Анонимен

nato

Важното е че в Русия никой не иска да живее, даже на Лавров дъщеря му.
Анонимен's picture
Анонимен

даката

путин и лавров са най успешните агенти на цру които ще погребат русия
Анонимен's picture
Анонимен

сирил

"Съветският съюз, при всички пороци на съществуващата тогава система в страната ни, не си поставяше за цел унищожаването на цели народи." абсолютно вярно и в това е най-голямата трагедия.СССР УНИЩОЖАВАШЕ СОБСТВЕНИЯ СИ НАРОД И ТО НАЙ-ЦЕННИЯ НАЙ-КАЧЕСТВЕНИЯ. Затова сега страната е тотално деградирала опитвайки се да представи за своя ценност религия ,православие все неща унищожени от СССР и доубити от РФ.
SRQBoyboy's picture
SRQBoyboy
SRQBoyboy

SRQBoyboy

Съветският съюз пръскаше милиарди, за да поддържа скапани режими в целия свят. Болшевиките мислеха, че ще конвертират тези държави в една голяма "Животинска ферма" или както те я наричаха "пълна победа на реалния социализъм". Та този реален социализъм, който облагодетелстваше прогнили върхушки, се разпадна и отиде на боклука. В Източна Европа страните се отърсиха от съветското господство и Русия не иска да го преглътне. Историята не може да бъде върната назад. Каквито и да са недостатъците на капитализма, по-добро нещо досега не е измислено, перефразирам Чърчил. Лошото е, че в България няма капитализъм, а олигархия по руския образец.
anelia mileva's picture
anelia mileva
anelia mileva

Не е имал за цел

Не е имал за цел унищожаването на цели народи?! Е това вече минава всякакви граници. Да унищожиш физически цели народи от половин Европа е практически невъзможно. Затова те пристъпиха към поробването им: СССР държеше в железен юмрук т.нар. социалистически държави. Защо не споменава Будапеща 1956,Прага 1968?

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Кога ще приключи ремонтът на „Графа“?